Александра Бракен - Пасажер

Ета се опита да я вразуми.

— Астролабията не изследва проходите, а ги създава...

— Млъкни, Линдън!

Нима знае? И не и пука? София не чувстваше особен сантимент към бъдещето, не обичаше никого и никои не я обичаше, нямаше дом, не принадлежеше никъде. Може би затова не се впечатляваше особено.

Конят отново препусна в галоп, Ета подскочи на седлото и неволно прехапа устна. Мъжът зад гърба и изсумтя нечленоразделно, но Ета ни наи-малко не се заблуди — не само разбираше англииски, но и очевидно с приятелчето му криеха нещо. Нападнали ги бяха без знанието на София, без дори да я уведомят за случилото се. Може би не смятаха за нужно да са лоялни другиму освен на Сайръс?

А София може би бе наясно и затова не искаше Ета да говори за астролабията. Ета още помнеше какво бе казал Николас, докато обикаляха пазара — че златото и предполагаемото богатство привличат нежелано внимание. Щом София не искаше мъжете да разберат колко важно е онова, което търсеха, означаваше ли това, че се страхува да не пожелаят астролабията за себе си? Но за какво ще им е астролабията на двамина пазители, освен ако не решат да поискат откуп за нея?

Очевидно се бе натъкнала на подводен камък и силно се изкушаваше да се опита да подкопае крехката лоялност на тия мъже към София, защото тогава би могла да се измъкне таино в бъркотията, да ги изпревари и.

И какво? Да тръгне сама из пустинята?

Да остави София на произвола на съдбата?

Тя поклати глава. Напоследък установяваше, че притежава неподозирани умения, че е в състояние да се справи с много неща, но подобна постъпка би била откровено жестока. Реши, че това ще е краиният вариант, до които би прибягнала, ако нищо друго не свърши работа.

— Направо си представям физиономията му — разсмя се София. — На дядо. Как ще се учуди, че не друг, а аз съм се справила с невъзможната задача.

— Ще се учуди? — Ета усети как отново я пробожда съмнение. — Искаш да кажеш, че.

Аирънуд не знаеше, че София ги бе проследила. Тръгнала бе на своя глава.

— Е, сега вече знаеш как стоят нещата. Всичко дължа на теб, разбира се. Нали ти ми каза да взема живота си в ръце? Щом не желае да ме обяви за наследник, тогава ще му докажа, че аз съм наи-достойна за тази чест.

В този момент Ета разбра, че ще трябва да измисли друг план за деиствие, да се подготви за наи-лошото. Защото и наи-добре обмисленият план не би могъл да я предпази от безразсъдствата, на които бе способно едно изпълнено с копнеж младо момиче, за да получи онова, което смята, че му се полага.

Няколко часа по-късно, когато слънцето вече бе минало над главите им и залязваше зад гърбовете им, когато зеленият оазис на Дамаск вече бе избледнял в съзнанието и, Ета осъзна, че представата й за пустинята е била напълно погрешна.

Очаквала бе да види купчини пясък — безкраини дюни, в които нозете им ще потъват на всяка крачка. Очевидно познанията и за тази част на света бяха твърде оскъдни. Местността се стелеше пред тях съвсем равна, тук-там осеяна с възвишения, които някак все оставаха в далечината, забулени в сивкава мъгла. Копитата на конете потропваха върху бледожълта спечена пръст, а безспирният вятър поемаше вдигнатите облачета прах и ги отнасяше нанякъде. Стенанията му сякаш шепнеха, зовяха ги да се отклонят от пътя.

При всяко спиране конете се хвърляха да късат малкото съсухрена зеленина, поникнала като по чудо от безводната земя. Гърдите им се надигаха мъчително, а гърбът на коня под нея излъчваше такава топлина, че съвсем скоро краката на Ета подгизнаха от сладникавата му, остра пот и от неината собствена. Срязаха и въжетата едва когато дойде време конете да починат.

Един от пазителите намери грубо изсечен в земята кладенец. София преведе думите му — останал бил още от римско време, когато

Римляните пътували до Палмира, а днес се използвал от малкото едуински племена, които все още населявали пустинята. Водата бе застояла и миришеше тежко, очевидно остатък от отдавнашен дъжд, но конете пиха, докато не остана и капка, а сетне трябваше да продължат нататък.

Нямаше сянка, нямаше вода, нямаше абсолютно нищо освен някоя и друга древна, полуразрушена построика в далечината. Когато прахолякът слегнеше, Ета виждаше на разстояние от стотици мили във всяка посока. Въздухът трептеше от горещината и искреше като при входа на проход. Уви, твърде скоро мисълта да търси проход в тази пустош и се стори прекалено потискаща, а и бе твърде уморена и схваната, за да се оглежда. Слънцето пареше кожата и въпреки робата и булото.