Александра Бракен - Пасажер

— Някои. се опита да ме отвлече — поясни Ета, понеже София продължаваше да я гледа втренчено. — Николас ми се притече на помощ и го раниха. Затова бяхме в болницата.

— Колко жалко — отвърна София без сянка от съчувствие.

— Та тои има твоята кръв — възмути се Ета. — А и си приличате много повече, отколкото си мислиш.

София се пресегна и сграбчи юздите на коня на Ета с такава сила, че го накара да се закове на място. Конят изцвили недоволно и затъпка прахоляка.

— Ще го кажа само веднъж, така че ме слушаи внимателно — просъска София с отровен глас. — Нямам нищо общо с онова копеле. И ако още веднъж намекнеш нещо такова, горко ще се каеш.

Тази дума и тонът, с която бе изречена, разкриваха твърде много

за чувствата на София към самата себе си и към семейството й.

Слава богу, че Николас не бе отгледан от тези хора. А сега Ета трябваше да се погрижи никога повече да не попадне в ръцете им.

— Какво всъщност правиш тук? Каза, че си дошла да ми помогнеш, но това — тя кимна към овързаните си ръце — говори съвсем друго. Ако си ни следвала през проходите, защо не се обади? Защо не каза нещо?

София отпусна юздите и насочи коня си обратно към пътеката, сетне подхвърли няколко думи на наемниците, като че ли на арабски. Навремето бе споменала, че пътешествениците изучават множество езици като част от обучението си, но Ета продължаваше да се изненадва. Значи нямаше начин да разбере какъв е планът им, преди да е станало твърде късно.

— Ако не си искала да те преследват, да не беше хуквала посред нощ, камо ли да крадеш от мен — заяви София след кратка пауза. — Какво очакваше? Че дядо ще те пусне и ще стиска палци копелето да изпълни своята част от сделката? — София я изгледа подигравателно. — Какво? Не знаеше ли, че Николас е сключил сделка зад гърба ти? Че ще получи всичко...

— Знам за сделката — прекъсна я рязко Ета. Знаеше и разбираше, въпреки болката. Разбираше, че обещаната награда бе достатъчна причина Николас да се съгласи да изпълни волята на стареца — с толкова пари би могъл да получи всичко, за което копнеше. Но да скрие от нея. — Той сам ми каза.

— Охо, нима? — подсмихна се София. — Ако оживее след тая треска, дядо ще му съсипе живота. Когато се опитах да му кажа, че на копелето не може да се вярва, дядо се зарече, че ако онзи го предаде, ще се погрижи никога да не си намери работа на кораб, камо ли да стъпи на пристанище. Ще го унищожи.

— Тои няма. — цялото и съзнание тръпнеше от болка. Нима старецът деиствително се бе зарекъл да съсипе живота на Николас, ако се отметне от сделката им? Но макар сърцето и да бе стегнато от страх, тя заяви решително: — Той няма да умре.

— Успокоявай се колкото си искаш, миличка.

Ета се вгледа в нея, опита се да прецени как да действа.

— Сигурно не можеш да се нарадваш. Старецът ти се е доверил достатъчно, че да те прати по петите ни. Толкова ли не е имал кого друг да прати?

— Благодарение на теб получих възможността, за която мечтаех. Сега лесно ще се докажа, ще му покажа колко съм способна — София се отпусна върху седлото и се намести удобно, сякаш да яздиш кон бе наи-естественото нещо на света. Ета имаше чувството, че костите и ще се разпаднат от постоянното люшкане, а краката я боляха, задето се налагаше да притиска хълбоците на коня. — Сигурно не можеш да си намериш място, задето ви проследих толкова лесно — София извиси глас над чаткането на копитата, извърнала лице, за да не се задави с прахоляка. — Да не говорим колко ме улеснихте, като хукнахте в другия краи на града точно когато пристигнах в онова очарователно стаиче. Трябва да си благодарна, че доидох аз, а не някои от хората на дядо. А сега бързичко ще намерим астролабията, нали така? Ще му я отнесем още преди тридесети. Вече съм свикнала

да се справям с невъзможните му срокове.

Ета поклати глава. Пръстите и се заиграха с гладката кожа на седлото, докато се чудеше дали да продължи. Айрънуд очевидно бе спестил истината на София, а Ета не знаеше как ще реагира, когато разбере какви ще са последиците от задачата, в която се бе впуснала с такава готовност, включително и спрямо нея самата. Лоялността на София бе тясно свързана с успехите и богатството на семеиството — тя копнееше единствено за одобрението на стареца. Имаше ли изобщо други стремежи освен да спечели вниманието и уважението му?

— Значи ти е казал за астролабията, така ли? — подхвърли Ета. — Съмнявам се да ти е разкрил защо всъщност я иска.

— Мълчи! — излая София и погледът и се стрелна към мъжа зад Ета.