Реймънд Фийст: ВОЙНАТА НА МРАЧНИЯ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

— Това беше много съобразително, Калеб.

— Двамата са буйни като млади елени. Какво ще правиш?

— Ще се омъжа за Грейм — отвърна Ели по-тихо.

— Това ще предизвика буря — засмя се Калеб. — Но пък не можеш да се омъжиш за двамата.

— Аз и не искам. Те са ми като братя.

Калеб мина зад нея и я хвана за кръста, следваше стъпките й.

— Очевидно обаче те не мислят за теб като за сестра.

— Ако имаше повече момичета, нямаше да е проблем — Ели се обърна с лице към него и спря, а той се поклони: танцът бе свършил. — Просто не е честно, че повечето момичета вече са сгодени или са твърде малки.

Калеб знаеше какво има предвид. Много деца на тяхната възраст бяха убити при последния тролски набег. Родителите им все още хранеха ненавист към магьосниците, че не се бяха намесили по-рано. Калеб беше в Източните кралства по това време, по работа на Конклава. Беше се случило преди девет години, когато Ели, Тад и Зейн бяха съвсем малки.

Калеб заведе Ели до момчетата точно преди да почне вторият танц. Сложи ръка на гърдите на Тад да спре протестите му.

— Не разваляй празника. Ще дойде и твоят ред.

Тад беше готов за спор, но при вида на сериозното изражение на Калеб въздъхна и кимна.

— Добре, Калеб.

Калеб беше доволен, че бе спечелил Зейн, защото той беше по-вироглавият от двамата и можеше да се наложи да направи нещо, което не желае, дори да го спре с физическа сила.

Сега наблюдаваше внимателно как Тад сумти, докато Ели и Зейн танцуваха.

Дойде редът на Тад да танцува. Калеб отново наблюдаваше внимателно стоящото до него момче — Зейн едва прикриваше ревността си.

— Мисля, че е време да пийнем нещо. Защо не дойдете и тримата? — каза Калеб, щом танцът свърши.

Ели се съгласи с готовност и го хвана под ръка, като остави момчетата да вървят зад тях. Отправиха се към една маса, на която четирима мъже пълнеха халби с ейл и ги раздаваха колкото се може по-бързо. Ели отказа ейл, но се съгласи Зейн да й донесе плодова вода. Тад предложи да й вземе нещо за ядене и отначало тя отказа, но като го видя как посърна, размисли.

— Може би нещо леко, преди да седнем на масата.

Момчето изтича, а Калеб въздъхна.

— Какво ще ги правим тези двамата?

— Не знам, но трябва да се направи нещо. По цял ден седят и не правят почти нищо. Още не са посегнали към халбата, но…

Калеб разбираше. Звезден пристан беше достатъчно голям, за да има развита търговия и леки наченки на занаятчийство — миналата година бяха отворили ковачница, за да обработват рудата от хълмовете. Но повечето работа се вършеше от членовете на семейството. Винаги имаше повече мъже, отколкото работа, а понеже нямаха бащи, които да ги научат на занаят, Тад и Зейн растяха без умения. И ставаха все по-диви и отчаяни.

И двамата бяха умни и способни, но без насока в живота можеха да кривнат по лош път. Не малко младежи без занаят ставаха разбойници или се хващаха с мизерна работа в градовете.

Докато размишляваше над това, Калеб забеляза Мари, кимна й и се отдалечи от Зейн, който копнееше за вниманието на Ели.

— Не разбрах думите ти преди малко — каза й тихо. — Но сега разбирам.

Тя го изгледа.

— Така ли?

Калеб кимна.

— Нека засега ги наглеждаме и да опитаме да се забавляваме. Довечера ще поговорим по-подробно.

Мари кимна и се усмихна насила.

— Един танц?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Калеб и я хвана под ръка.

Изтанцуваха не един, а няколко танца, след което се отправиха към отрупаните маси. Напълниха чиниите си с храна и се оттеглиха на стъпалата на един затворен магазин. Калеб остави Мари с чиниите и отиде да вземе две халби ейл.

— Къде са момчетата? — попита тя, щом той се върна.

— Ей там — отвърна той и посочи другия край на площада. — Не ги изпускам от поглед.

— Как успяваш?

Той се усмихна.

— Аз съм ловец. Освен това е трудно да ги пропуснеш.

Тя кимна и продължи с пълна уста:

— Просто трябва да погледнеш къде кипят неприятностите.

— Не, просто туниките им са ярки.

Продължиха да се хранят мълчаливо.

През следващия час празникът продължи без особени вълнения. След това някакъв едър мъж се качи на един от докаралите ейла фургони и извика високо:

— Приятели!

— Сега ще стане беля — обади се Мари.

— Аха — отвърна Калеб, остави чинията си и тръгна към фургона.

Мъжът беше мелничарят Ходовър, а до него стоеше младеж на двадесетина години. Приликата между двамата бе очевидна, въпреки че мъжът беше понадебелял, а младежът все още бе по-широк в раменете, отколкото в кръста.