Реймънд Фийст: ВОЙНАТА НА МРАЧНИЯ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

— Ти си обещаващ млад мъж, Зейн Кафри — увери го Калеб.

— Уха — засмя се Тад. — Май ми завъртя главата.

— В Кинок казват, че „рита“, и добре знаят за какво става въпрос.

— Какво ще правиш с останалото? — попита Зейн и махна към другите бутилки.

— Подарък са за баща ми. Малко са нещата, които не е виждал, и мисля, че ще се зарадва.

— Защо ни черпиш? — попита Тад. — Благодаря де, но защо?

— За да предотвратя евентуалните проблеми. Ако ви оставя да пиете сами, ще се случат две неща — той вдигна пръст, докато им наливаше отново. — Първо, хората ще ви дразнят цяла вечер, защото знаят как се дърлите за Ели от цяла година вече. Второ, ще се сбиете с Грейм.

Момчетата пресушиха чашите си бързо — явно започваха да свикват. Калеб им наля отново.

— Пийте още по едно.

Те изпиха четвъртата си чаша и очите на Тад започнаха да се затварят.

— Май взех да се напивам.

— Още едно трябва да е достатъчно — отвърна Калеб и им наля за пореден път.

— За какво? — попита Зейн, преплиташе език.

Калеб слезе от фургона.

— Да ви напие така, че да не можете да се сбиете — и бутна Тад, който вече се клатеше.

— Хайде.

— Къде? — попита Зейн.

— У вас. Да си легнете. След пет минути ще ми заспите и не искам да ви нося.

Момчетата никога не бяха пили толкова силен алкохол и го последваха кротко. Когато стигнаха къщата, и двамата едва се държаха на крака.

Калеб се увери, че си лягат, и се върна на празненството. Трябваха му само няколко минути да открие Мари.

— Какво направи с тях?

— Напих ги.

— Все едно им трябва помощ — тя се огледа притеснено. — Къде са?

— Вкъщи. Спят.

Мари присви очи.

— Нямаха време, че да се напият толкова.

Той й посочи почти празното шише уиски.

— Удариха по пет чашки за петнадесет минути.

— Е, поне няма да тормозят Ели и Грейм.

— Нито пък нас — усмихна се Калеб.

— Не ми пука колко са пияни. Ако те са в къщата, ти няма да спиш там.

— Вече съм си взел стая в странноприемницата. Ако тръгнем сега, никой няма да види, че се качваш с мен.

Тя го хвана под ръка.

— Все едно ме е грижа какво мислят хората. Не съм девица, която си търси ухажори. Намирам щастието където мога и ако някой е против, не ми пука.

Калеб я притисна към себе си.

— А тези, на които им пука, не са против.

Двамата се изнизаха от тълпата и тръгнаха към странноприемницата.

Тази вечер в ласките на Мари имаше някаква припряност, каквато Калеб не бе усещал досега, и когато свършиха, той попита:

— Какво те тормози?

Мари знаеше, че една от причината да са привлечени един от друг е способността им да разпознават настроението на другия.

— Тад ме попита дали ще се омъжа за теб.

Калеб помълча, после въздъхна.

— Мари, знаеш, че ако можех да се оженя, щеше да е за теб.

— Знам. Но ако няма да останеш и да бъдеш баща на момчетата, трябва да ги вземеш с теб.

Калеб се надигна на лакът и я погледна.

— Какво?

— Сам виждаш как стоят нещата. Тук те нямат бъдеще. Трябваше да продам фермата и парите няма да стигнат завинаги, въпреки че си гледам повечето храна в градината. Мога да се справя сама, но да отглеждам растящи момчета… А и няма никой, който да ги научи на земеделие или занаят. Всички останали момчета станаха чираци преди две години, но синовете ми останаха. Всички ги харесват и биха ги взели, но тук просто няма достатъчно работа. Така че ако не ги вземеш, ще станат безделници, че и по-лошо. По-добре да ги загубя сега, отколкото да гледам как ги бесят за грабеж след няколко години.

Калеб замълча за момент.

— И какво според теб да правя с тях?

— Въпреки простите ловджийски дрехи, които носиш, ти си човек с положение. Или поне баща ти е. Пътувал си по света. Вземи ги като твои слуги, или чираци, или им намери някаква работа в Крондор. Те нямат баща, Калеб. Като малки имаха нужда само от майка. Да им бърше носовете и да ги държи за ръчичка, когато са уплашени. Особено след като родителите на Зейн загинаха. Но на тази възраст имат нужда от мъж. Да им покаже какво бива и какво не, дори ако трябва да им набие акъл в главите. Така че, като няма да се ожениш за мен, поне ги вземи със себе си.

Калеб се надигна и се облегна на стената.

— Разбирам те.

— Ще го направиш ли?

— Не съм сигурен в какво се замесвам, но да. Ще ги взема с мен. Ако баща ми не знае какво да прави с тях, ще ги уредя в някоя гилдия в Крондор.

— Те са като братя. Няма да е хубаво да ги разделите.

— Обещавам, че ще се погрижа да са заедно.