Сара Маас - Империя на бури

– И вероятно ще умреш – намеси се остро Едион. – Ние потегляме към кървавите бойни полета на Севера, но ти се впускаш в още по-големи опасности. Морат ще ви чака.

Роуан му стрелна предупредителен поглед. Генералът обаче нехаеше. Не, в момента сновеше по опасен остър ръб, който лесно можеше да стане смъртоносен. Особено при положение, че Дориан имаше пръст в раздялата им с Елин.

Кралят на Адарлан отново надникна към Манон, която му се усмихна леко. И усмивката смекчи лицето й, накара го да оживее.

– Няма да позволя да умре – рече вещицата и плъзна поглед по всички им. – Тръгваме да търсим крочаните, да съберем войската им, каквато и да е тя.

Вещерска армия, която щеше да се изправи срещу легионите на Железни зъби.

Надежда – безценна, крехка надежда се пробуди в кръвта на Роуан.

Манон просто кимна за сбогом и се заизкачва по скалата към сестринството си.

Роуан пък кимна на Дориан, който обаче сведе глава в поклон – не просто жест между приятели, а между крале.

Принц-консорт, хрумна му да се поправи. Беше неин принц-консорт.

Макар и да се беше омъжила за него, за да му даде законното право да спаси Терасен и да го издигне от прахта. Да командва армиите, които им бе набавила на цената на всичко.

– Като изпълним мисията си, ще дойда при вас в Терасен, Едион – заяви кралят на Адарлан. – Кълна се, Роуан, че когато се върнете, когато и двамата се върнете, ще има за какво да се борите.

Едион като че ли се замисли. Претегли думите и изражението по лицето му. После пристъпи напред и прегърна краля. Бърза, груба прегръдка, която учуди Дориан, но поне скръбта в очите на генерала бе стихнала леко. Той сведе мълчалив поглед към Дамарис, прибран в ножницата на Дориан. Мечът на първия и най-велик крал на Адарлан. Едион като че ли съпостави древното оръжие с носителя му. И накрая кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. Въпреки това Дориан повтори жеста в знак на благодарност.

След като генералът закрачи към корабите, умишлено заобикаляйки Лизандра – Елин, която се помъчи да го заговори, Роуан попита краля:

– Вярваш ли на вещиците?

Той кимна.

– Ще ви оставят два от уивърните си да бранят кораба ви до крайбрежието на континента. После ще се върнат при нас, а вие ще продължите накъдето... накъдето е нужно.

Майев можеше да я е отвела къде ли не, да е прехвърлила кораба си с магия в другия край на света.

– Благодаря ти – каза Роуан на Дориан.

– Не благодари на мен – усмихна се кралят. – Благодари на Манон.

И ако оцелееха, ако си върнеше Елин, щеше да й благодари.

Прегърна Дориан, пожела му успех и го изпрати с поглед нагоре по дюната, до белокосата вещица, която го чакаше там.

Лизандра вече даваше инструкции на Галан и Илиас как да натоварят двестате Тихи асасина на вендлинските кораби, докато Едион слушаше със скръстени ръце. Ансел беше потънала в разговор с Ендимион, който като че ли не знаеше как да подходи към червенокосата кралица с вълча усмивка. Ансел обаче, изглежда, нямаше търпение да повилнее. На Роуан му се искаше да намери време да благодари на всички тях – на Енда и на всеки от братовчедите си.

Бяха готови за отчаяния си набег към Севера. Точно както го бе замислила Елин.

Нямаше да си дадат нито почивка, нито време. Не разполагаха с нито миг за губене.

Уивърните заразмахваха криле. Дориан се качи на седлото зад Манон и я хвана през кръста. Вещицата каза нещо, което го накара да се засмее. Искрено.

Той вдигна ръка за сбогом и видимо изтръпна, щом Абраксос излетя.

Последваха го още десет уивърна.

Ухилената златокоса вещица Астерин и една от сестрите й на име Бриар – стройна, с черна коса и зелени очи – чакаха Гавриел, Лоркан и Елида, яхнали уивърните си. За да ги отведат до кораба, с който щяха да поемат по море.

Лоркан понечи да спре Елида, докато вървеше към уивърна на Астерин, но тя не му обърна внимание. Дори не го погледна, преди да поеме ръката на Астерин, която я вдигна на седлото. И макар Лоркан да го прикриваше добре, Роуан долови съкрушението по каленото му от вековни изпитания лице.

Когато излетяха, Гавриел изруга уплашено от мястото си зад златокосата вещица, а Роуан се заизкачва бавно по пясъчния хълм, закрепвайки древната ножница на Голдрин за портупея си.

Окървавената й риза още се търкаляше на билото му до локвата от кръвта й, просмукваща се в пясъка. Не се и съмняваше, че Каирн я е оставил нарочно.

Роуан се наведе да я вземе и прокара палци по мекия й плат.