Сара Маас - Империя на бури

Времето ни и бездруго е било назаем.

Елин не очакваше да й се притекат на помощ.

Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.

И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата – армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.

Вярвала бе, че няма да го види повече.

Но Роуан не можеше да се примири с това.

Отказваше да се примири.

Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя – него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.

Нямаше да се примири нито за миг.

Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.

Защото знаеше, че в този ден – точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.

Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му... В тях се четеше агония. И разкаяние.

Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.

Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.

Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.

Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.

Бори се – призова я, пускайки думите по връзката им. Връзката на единението им, която навярно се бе изтъкала още когато станаха каранам, скрити под огън, лед и надежда за по-светло бъдеще. – Бори се с нея. Идвам. Дори да ми отнеме хиляда години. Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря.

Отговориха му само сол, вятър и вода.

Роуан стана. И бавно се обърна към спътниците си.

Но вниманието им бе приковано към корабите, задаващи се откъм запад – откъм бойното поле. Корабите на братовчедите му, придружени от разредения флот на Ансел от Брайърклиф и трите кораба на Ролф.

Те обаче го накараха да застине на място.

Очите му привлече онзи, който тъкмо заобикаляше източния нос на брега – галера. Плаваше към тях, носена от призрачен, неестествено бърз вятър.

Роуан се приготви за предстоящото. Формата на неизвестния кораб беше чужда за всеки от флотовете. Но веднага загриза паметта му.

Един кораб се отцепи от тяхната армада и се понесе към брега. На борда му бяха Ансел от Брайърклиф и Енда.

Роуан и другите обаче наблюдаваха мълчаливо как непознатата галера преваля пенестите вълни и плъзва корем по пясъка.

Как моряците с маслинова кожа я издърпват навътре в плажа.

Широкоплещест младеж изскочи ловко от нея и морският бриз развя леко къдравата му тъмна коса.

Кожата му не излъчваше нито капка страх, докато крачеше към тях – дори за успокоение не посегна към изящния меч на хълбока си.

– Къде е Елин Галантиус? – попита леко задъхано непознатият, впервайки поглед в тях.

Акцентът му...

– Кой си ти? – изръмжа Роуан.

Но младежът вече беше достатъчно близо, че Роуан да види цвета на очите му. Тюркоазено – със сърцевина от злато.

Едион пророни сякаш в транс:

– Галан.

Галан Ашривер, коронован принц на Вендлин.

Като съзря принца воин, младият мъж отвори широко очи.

– Едион – рече дрезгаво с нещо като страхопочитание и скръб, изписана по лицето му. Ала побърза да прикрие и двете, възвръщайки си самонадеяния фасон, преди да попита отново: – Къде е тя?

Никой не му отговори. Едион зададе въпрос на свой ред.

– Какво правиш тук?

Галан сбърчи тъмни вежди.

– Очаквах да ви е уведомила.

– За какво ? – попита твърде тихо Роуан.

Галан бръкна в джоба на износената си синя туника и извади намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш бе четено и препрочитано стотици пъти. Той го подаде безмълвно на Роуан.

Докато разгръщаше хартията, Роуан усети мириса й по нея. Едион надникна над рамото му.

Писмото на Елин до принца на Вендлин беше кратко. Свирепо. Големите букви се ширеха по страницата, сякаш едва бе сдържала гнева си.

ТЕРАСЕН ПОМНИ ЕВАЛИН АШРИВЕР.