Сара Маас - Империя на бури

Тътенът на костените барабани отекваше между зъберите на Черната планина още от залез-слънце.

От голата скала, върху която палатката й стенеше, брулена от сухия вятър, принцеса Елена Галантиус цял следобед наблюдава как армията на демонския лорд се излива по планинските склонове подобно на абаносови вълни. А сега, когато слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, огньовете във вражеския лагер мъждукаха по хълмовете и долината под тях като звездно одеяло.

Толкова много огньове – толкова много в сравнение с тези от нейната страна на долината.

Не се нуждаеше от елфическия си слух, за да чуе молитвите на човешката си армия, и гласните, и безмълвните. Тя самата също беше отправила няколко през последните часове, макар и да знаеше, че ще останат нечути.

Елена никога не се бе замисляла къде може да намери смъртта си – не й бе хрумвало, че може да е толкова надалеч от скалистите планини и зеления простор на Терасен, че тялото й може да остане неизгорено, да го разкъсат зверовете на демонския лорд.

Нямаше да има дори паметник, който да показва на света къде е загинала една принцеса на Терасен. Никой от тях не можеше да се надява на такъв.

– Трябва ти почивка – обади се дълбок мъжки глас откъм входа на палатката зад нея.

Елена надникна през рамо и разпуснатата й сребриста коса се провлачи със свистене по изящните кожени люспи на бронята й. Но тъмният поглед на Гавин вече беше съсредоточен върху двете армии под тях. Върху тясната черна обозначителна лента, която скоро щяха да прекосят.

Макар и да говореше за почивка, Гавин не беше съблякъл собствената си броня, влизайки в палатката им преди часове. Едва преди броени минути военачалниците му най-сетне я напуснаха с карти в ръцете и нито късче надежда в сърцата. Елена надуши страха им. Отчаянието им.

Стъпките на Гавин скърцаха едва доловимо по сухата, скалиста земя, почти беззвучни благодарение на дългогодишното му скитане из пустошта на Юга. Появата му прекъсна самотното й бдение и тя отново извърна поглед към безчетните вражески огньове.

– Армията на баща ти още има шанс – промълви дрезгаво той.

Празна надежда. Слухът й на безсмъртна бе доловил всяка дума от бурните многочасови дебати в палатката зад тях.

– Долината се превърна в смъртоносен капан – заяви Елена.

А тя ги беше довела тук.

Гавин не отвърна.

– На разсъмване – продължи Елена – цялата ще е окъпана в кръв.

Пълководецът до нея запази мълчание – което му се случваше толкова рядко. Във вдигнатите му очи нямаше нито искрица от обичайната му необуздана ярост, а рошавата му кестенява коса висеше на мазни кичури около лицето му. Елена не можеше да си спомни кога за последно се бяха къпали.

Гавин обърна към нея онзи проницателен поглед, който я беше съблякъл гола в мига, в който за пръв път го срещна в залата на баща си преди около година. Преди цяла вечност.

Колко различно време, различен свят, когато по земите им още царяха музика и светлина, когато магията не бе започнала да се пробужда в нарастващата сянка на Ераван и демонските му войници. Чудеше се колко ли щеше да издържи Оринт след касапницата тук, в Юга. Дали Ераван щеше първо да унищожи лъскавия планински дворец на баща й, или да опожари кралската библиотека – сърцето и познанията на цяла епоха. А после и народа й.

– Има време до разсъмване – рече Гавин със заседнала в гърлото буца. – Достатъчно за бягство.

– Ще ни разкъсат на парчета, преди да сме се изнизали през проходите...

– Не ние. Ти. – Светлината от огъня играеше по смуглото му лице и го караше да изглежда като изсечено от камък. – Само ти.

– Няма да изоставя хората си. – Тя докосна с пръсти неговите. – Нито пък теб.

Гавин не промени изражението си.

– Няма как да избегнем утрешния ден и кръвопролитията, които ще донесе. Чу какво каза вестоносецът; знам, че ни подслушваше. В Аниел е касапница. Съюзниците ни от Севера ги няма вече. Армията на баща ти още е твърде далеч. Всички ще умрем, преди слънцето да е изгряло.

– Все някой ден ще умрем.