Сара Маас: Империя на бури

Но дори седмици по-късно я измъчваха кошмари за онези последни моменти в Морат: как стражите опитаха да я завлекат в подземието, където да превърнат тялото й в развъдник на валгски изчадия, как Водачката на Крилото ги изкла до крак и как Калтейн Ромпие извади странния, тъмен камък, зашит в ръката й, и нареди на Елида да го занесе на Селена Сардотиен.

След това Калтейн преобрази Морат в димяща развалина.

Елида вдигна мръсна, почти разтреперана ръка до гърдите си и докосна твърдата издатинка в джоба на кожените дрехи за летене, които още носеше. Можеше да се закълне, че камъкът пулсираше слабо до кожата й, сякаш в унисон с препускащото й сърце.

Елида потрепери под воднистата слънчева светлина, процеждаща се през зелените корони на дърветата. Лятото тегнеше върху света и горещината ставаше толкова потискаща, че водата се беше превърнала в най-ценното нещо за нея.

Така беше още от самото начало – но сега целият й ден, целият й живот се въртеше около нея.

За щастие, Оуквалд гъмжеше от горски поточета, след като и последните планински снегове се бяха стекли от върховете. За нещастие обаче, Елида беше научила по трудния начин коя вода да не пие.

Три дни едва не умря от повръщане и треска, след като изгълта голяма доза от водата на едно застояло езеро. Три дни трепери толкова неудържимо, че очакваше костите й да се пропукат. Три дни рида тихо, отчаяна, че щеше да посрещне смъртта си сама в тази безкрайна гора и никой никога нямаше да разбере.

И през цялото това време камъчето в джоба до гърдите й пулсираше и туптеше. Можеше да се закълне, че в трескавите й сънища странният предмет й шепнеше, пееше й приспивни песни на езици, които не вярваше, че човешка уста е способна да произнесе.

Оттогава не се обаждаше, но още й беше чудно. Чудно й беше дали повечето хора не биха умрели от такава треска.

Дали носеше дар или проклятие на север. И дали тази Селена Сардотиен ще знае какво да стори с него.

Предай й, че можеш да отвориш всяка врата, стига да имаш ключа , беше й заръчала Калтейн. Често, като спираше за почивка, Елида проучваше лъскавия черен камък. Определено не приличаше на ключ: дори не беше шлифован, а изглеждаше като отчупен от по-голям камък. Може би думите на Калтейн бяха гатанка, разгадаема само от онази, за която бяха предназначени.

Елида свали леката раница от раменете си и отметна платнения й капак. Храната й бе свършила още преди седмица и оттогава се препитаваше с горски плодове. Всичките й бяха непознати, но един смътен спомен от годините с бавачката й Финула й беше подсказал първо да разтрие малко от плода по вътрешната страна на китката си, за да провери дали кожата й няма да се обрине.

В повечето случаи – прекалено често – точно така ставаше.

Ала от време на време се натъкваше на храст, натежал от ядливи плодове, и се натъпкваше с тях, преди да напълни и раницата си. В този момент бръкна в изцапаната в розово и синьо подплата на раницата си и извади последната шепа плодове, увити в резервната й риза, чийто бял плат беше осеян с червени и лилави петна.

Една-единствена шепа, а трябваше да й стигне, докато намереше следващия храст.

Гладът глождеше стомаха й, но Елида изяде само половината. Кой знае, можеше да се натъкне на още храна преди мръкване.

Не умееше да ловува – пък и мисълта да хване някое живо същество, да прекърши врата му или да строши черепа му с камък... Още не беше чак толкова отчаяна.

Вероятно това доказваше, че не е истинска Черноклюна, независимо от тайните корени на майка й.

Елида облиза сока на плодовете от пръстите си заедно с мръсотията, а щом се изправи на скованите си крака, изсъска през зъби от болка. Нямаше да издържи дълго без храна, но беше твърде рисковано да използва парите от Манон в някое село или да доближи някой от огньовете на лагеруващи ловджии, които срещаше през последните седмици.

Не – беше се нагледала на човешка добрина и милост.

Никога нямаше да забрави похотливите погледи на стражите, докато лежеше гола в подземието, нито пък защо чичо й я беше продал на херцог Перингтън.

Елида изтръпна, преметна раницата на гърба си и заслиза внимателно по склона от другата страна на хълма, заобикаляйки камънаците и изскочилите от земята корени.

Дали не беше сбъркала пътя? Изобщо как щеше да разбере, че е влязла в границите на Терасен?

И как щеше да открие кралицата си – двора си?

Тя прогони тези мисли от съзнанието си и продължи да се придържа към сенките, избягвайки слънчевите петна. От припека само щеше да ожаднее още повече, да й стане още по-топло.