Сара Маас: Империя на бури

Както утрешната битка щеше да им спечели време.

Защото Ераван несъмнено щеше да нападне първо Гавин. Човешкият воин, който от толкова време бранеше расата си от Мрачния владетел, който се бореше срещу него, макар и никой друг да не дръзваше... Омразата на Ераван към човешкия принц можеше да се мери само с омразата му към баща и.

Гавин я гледа дълго време, сетне се пресегна да избърше сълзите й.

– Той не може да бъде убит, Елена. Чу какво прошепна оракулът на баща ти.

Тя кимна.

– Знам.

– И дори да успеем да го вкараме в капан, да го обезсилим... – Гавин обмисли думите й. – Знаеш, че така само прехвърляме войната на някой друг... на бъдещия владетел на тези земи.

– Тази война – подхвана тихо Елена – е само вторият ход в играта, започната още в древни времена отвъд морето.

– Но така я завещаваме на другиго, в случай че Ераван бъде освободен. А и няма да спасим войниците ни от утрешното клане.

– Ако не направим нещо, няма да има кой да наследи войната – парира го Елена. От очите на Гавин надникна съмнение. – Дори сега – настоя тя – магията ни отслабва, боговете ни изоставят. Бягат от нас. Нямаме елфически съюзници, освен онези в армията на баща ми. А и тяхната сила вехне, също като неговата. Но може би, когато дойде време за третия ход... може би участниците в недовършената ни игра ще са различни от нас. Може би в бъдещето елфите и човеците ще се бият рамо до рамо, преливащи от мощ. Може би ще намерят начин да сложат край на всичко това. Затова ние ще загубим тази битка, Гавин. – Повтори тя. – Призори приятелите ни ще загинат с мечове в ръка и докато вниманието на всички е насочено към бойното поле, ние ще обезсилим Ераван в името на Ерилея.

Той стисна устни, отворил широко сапфирените си очи.

– Никой не бива да научава – продължи тя с пресекващ глас. – Дори да успеем, никой не бива да научава какво сме сторили.

Колебанието издълба дълбоки бразди по лицето му. Тя стисна ръката му по-силно.

– Никой , Гавин.

Агония превзе изражението му. Но той кимна.

Хванати за ръка, двамата отправиха погледи към мрака, обгърнал планинските склонове, над които ехтеше тътенът на костените барабани, сякаш гигантски чукове блъскаха по желязо. Скоро щяха да ги заглушат писъците на умиращи войници. Скоро кървави потоци щяха да насекат долината.

– В такъв случай трябва да тръгнем веднага – каза Гавин. Очите му отново се задържаха върху близките палатки. Без сбогуване. Без последни думи. – Ще прехвърля командването на Холдрен. Той ще знае какво да каже на останалите.

Елена кимна. Друго потвърждение не му трябваше и Гавин пусна ръката й, отправяйки се към най-близката до тяхната палатка, където най-скъпият му приятел и най-предан пълководец вероятно оползотворяваше последните си часове с новата си съпруга.

Елена отмести очи, преди широките рамене на Гавин да отворят тежките крила на входа, и отново плъзна поглед по огньовете, през долината и чак до мрака от другата й страна. Можеше да се закълне, че той също я наблюдава, че ушите й долавят стърженето на отровни нокти по хиляди точиларски камъни.

Тя вдигна взор към опушеното небе и димната пелена се разкъса за миг, за да й покаже звездната нощ.

Господарят на Севера просветна мимолетно. Навярно последният дар на Мала към тези земи – за тази епоха поне. А може би благодарствен подарък за Елена... и прощален.

Защото в името на Терасен, на Ерилея, Елена беше готова да навлезе във вечния мрак, дебнещ отвъд долината.

Тя изпрати последна молитва по една струя пушек от долината с надеждата неродените, далечни потомци на тази нощ, наследници на бремето, което щеше да обрече или спаси Ерилея, да й простят за онова, което предстоеше да направи.

Всяка глътка въздух пареше гърлото на Елида Локан, докато куцукаше нагоре по един стръмен планински хълм.

Ронливата сива скала под килима от подгизнала шума на Оуквалдския лес правеше склона опасно хлъзгав, а великанските дъбове се издигаха толкова високо над нея, че нямаше как да се вкопчи в някой клон, ако залитнеше. Преглъщайки опасността от падане в името на скоростта, Елида прекрачи ръба на скалистото било и безмилостната болка в крака я принуди да се свлече на колене.

Гористи хълмове се стелеха във всяка посока, а дърветата им наподобяваха решетките на безкрайна клетка.

Седмици. Бяха минали седмици, откакто Манон Черноклюна и Тринайсетте я оставиха в тази гора и Водачката на Крилото й заповяда да върви на север. Да намери загубената си кралица, вече пораснала и могъща, и да открие Селена Сардотиен, която и да беше тя, за да изплати дълга си към Калтейн Ромпие.