Сара Маас: Империя на бури

– Не. – Гавин стисна ръката й. – Аз ще умра. Онези хора под нас също ще умрат. Или от меч, или от времето. Но ти... – Погледът му отскочи към островърхите й уши, наследство от баща й. – Ти може да живееш векове. Хилядолетия. Не изхвърляй безсмъртието си на боклука заради една обречена битка.

– Предпочитам да загина утре, отколкото да живея хиляда години като страхливка.

Гавин пак впери очи в долината. Във войската си, последната отбранителна линия срещу ордата на Ераван.

– Включи се в редиците на баща си – изграчи той – и продължи борбата оттам.

Тя преглътна сухо.

– Няма смисъл.

Гавин бавно извърна очи към нея. И след всичките тези месеци, след всичкото това време, Елена най-сетне призна:

– Силите на баща ми чезнат. Вече му остават само десетилетия до края. С всеки изминал ден светлината на Мала гасне в него все повече и повече. Не е способен да надвие Ераван.

Такива бяха последните думи на баща й, когато Елена потегляше на тази обречена мисия преди няколко месеца. Слънцето ми залязва, дъще. Направи всичко по силите си твоето да продължи да изгрява.

Лицето на Гавин пребледня.

– И чак сега ми го казваш?

– Казвам ти го, Гавин, защото и за мен няма надежда, независимо дали ще избягам тази нощ, или ще се бия утре. Континентът ще падне в ръцете на Ераван.

Гавин се обърна към десетките палатки върху скалата. Приятелите му.

Нейните приятели.

– Никой няма да се измъкне жив утре – пророни той.

Като долови как пресекват думите му и зърна тъжния блясък в очите му, Елена отново протегна ръка към неговата. Никога – нито веднъж за всичките им съвместни приключения, за всички ужаси, които бяха преживели заедно, не го беше виждала да плаче.

– Ераван ще завладее тази земя и всички останали и ще господства над тях, докато свят светува – прошепна Гавин.

Войниците в лагера под тях се раздвижиха. Чуха се шепот, ругатни, плач. Елена проследи с поглед източника на внезапния им ужас – чак до другия край на долината.

Огньовете в лагера на демонския лорд гаснеха един по един, сякаш пометени от гигантска черна ръка. Костените барабани забумтяха още по-силно.

Той беше пристигнал.

Самият Ераван бе дошъл да наблюдава последното сражение на армията на Гавин.

– Няма да чакат до зори – обяви той и посегна към ножницата с Дамарис.

Елена обаче хвана ръката му, усещайки твърдите й мускули като гранит под кожената му броня.

Ераван бе дошъл.

Може би боговете още ги слушаха. Може би огнената душа на майка й ги беше склонила.

Тя взе между дланите си грубото, обезумяло лице на Гавин – лицето, което с годините бе обикнала повече от всяко друго – и каза:

– Няма да спечелим тази битка. И няма да спечелим войната.

Тялото му потрепери, едва се сдържаше да не отиде при военачалниците си, но прояви уважението да я изслуша. И двамата се бяха научили да се почитат един друг по трудния начин.

Със свободната си ръка Елена вдигна пръстите му във въздуха помежду им. Суровата магия във вените й танцуваше, преминавайки от пламък във вода, от виеща се лоза в пращящ лед. Не представляваше бездънна бездна като тази на баща й, а гъвкава, жива дарба. Наследство от майка й.

– Няма да спечелим войната – повтори Елена, озарявайки лицето на Гавин с неопитомената си сила. – Но е възможно да я отложим още малко. Мога да прекося долината за час-два.

Тя сви ръцете си в юмруци и угаси магията.

Гавин сбърчи чело.

– Това е лудост, Елена. Самоубийство. Войниците му ще те заловят още преди да си проникнала в лагера им.

– Точно така. И тъй като вече е тук, ще ме отведат право при него. Ще се отнесат с мен като с ценен пленник, не като с враг, дошъл да го убие.

– Не – заповед и молба.

– Унищожа ли Ераван, зверовете му ще изпаднат в паника.

А това ще даде време на армията на баща ми да пристигне, да се обедини с остатъка от нашата и заедно да сразим вражеските легиони.

– Говориш за унищожението на Ераван така, сякаш е лесна задача. Той е валгски крал, Елена. Дори да те отведат при него, ще те подчини на волята си, преди да си направила каквото и да било.

Сърцето й се сви, но тя принуди думите да напуснат гърлото й.

– Затова... – Не можеше да укроти треперещите си устни. – Затова трябва да дойдеш с мен, вместо да се сражаваш с хората си.

Гавин просто впи недоумяващ поглед в нея.

– Защото си ми нужен... – По бузите й се търкулнаха сълзи. – Някой трябва да отвлече вниманието им. Да ми спечели достатъчно време, за да се промъкна през вътрешната му защита.