Сара Маас - Империя на бури

Едион скочи на крака, готов да изръмжи, когато Роуан го стисна за ръката.

Лизан дра, в облика на Елин, както им бе обещала, се понесе към тях с широка усмивка на лице.

Тази усмивка... Тя проби дупка в сърцето му. Лизандра беше овладяла усмивката на Елин – дяволитата й наслада, примесена с остра като бръснач жестокост.

Актьорската й игра, усъвършенствана в същата пъклена дупка, където и Елин бе шлифовала своята, беше безупречна, докато говореше с Галан. Докато говореше с Илиас, прегръщайки го като стара негова приятелка и облекчена съюзничка.

Едион трепереше до него. Но светът нямаше да долови разликата.

Съюзниците им, враговете им не биваше да узнават, че безсмъртният огън на Мала е бил отвлечен. Затворен в железен ковчег.

Галан попита жената, която мислеше за братовчедка си.

– Е, накъде? –

Лизандра погледна него, после и Едион без нито следа от разкаяние, вина или съмнение по лицето си.

– На север. Към Терасен.

Стомахът на Роуан натежа като олово. Лизандра обаче извърна очи към него и каза с непоклатим, спокоен глас:

– Принце, искам да намериш едно нещо, преди да се присъединиш към силите ни в Севера.

Намери я, намери я, намери я, умоляваше го сякаш хамелеонката.

Роуан кимна, останал без думи. Лизандра го хвана за ръката и я стисна в знак на благодарност – любезно, сдържано сбогуване между кралица и консорта й; сетне отстъпи от него.

– Хайде – обърна се към Галан и Илиас, привиквайки ги с ръка към пребледнялата Ансел и свъсения Енда. – Налага се да обсъдим някои неща, преди да потеглим.

И отново останаха в тесен кръг.

Едион, отпуснал ръце до тялото си, ту ги свиваше в юмруци, ту ги отваряше, загледан в хамелеонката, която, облякла кожата на Елин, водеше съюзниците им към плажа. За да ги остави насаме.

Имаха армия, която да поведат към Морат, с която да се бият за победата...

Зад гърба му се долови шумолене в пясъка и Лоркан се появи от едната му страна.

– Ще дойда с теб. Ще ти помогна да я измъкнеш.

– Ще я намерим заедно – обади се дрезгаво Гавриел.

Чувайки думите на баща си, Едион изтръгна очи от Лизандра. Но си замълча – не му беше продумал, откакто бяха акостирали.

Елида ги доближи с накуцване и изрече със също толкова пресипнал глас:

– Заедно. Отиваме заедно.

Лоркан погледна преценяващо наследницата на Перант, но тя умишлено го пренебрегна. Очите му просветнаха, когато каза на Роуан:

– Фенрис е с нея. Ще усети, че сме тръгнали по дирите й, и ще се постарае да ни оставя следи.

Стига Майев да не заключеше и него. Но Фенрис се съпротивляваше на кръвната клетва още от деня, в който я бе положил. И ако сега само той стоеше между Каирн и Елин... Роуан не си позволи да се замисля за Каирн. За онова, което Майев вече му беше заповядала да направи и което предстоеше. Фенрис щеше да се бори за Елин. И Елин щеше да се бори за себе си.

Елин не знаеше какво е примирение.

Роуан се обърна към Едион и воинът принц отмести вниманието си от Лизандра, колкото да отвърне на погледа му. Веднага разбра посланието в него и сложи ръка върху дръжката на Меча на Оринт.

– Аз тръгвам на север. С нея. За да ръководя войските, да се уверя, че всичко върви по план.

Роуан стисна китката му.

– Редиците ни трябва да удържат. Спечели ни колкото можеш повече време, братко.

Едион сключи пръсти около неговата с пламнали очи. Роуан знаеше колко го боли. Но ако светът вярваше, че Елин се завръща на север, то поне един от генералите й трябваше да е до нея, за да командва армията й. А тъй като Гибелният легион се подчиняваше на Едион...

– Върни ни я, принце – каза той на Роуан с пресеклив глас. – Доведи я у дома.

Роуан задържа погледа на своя събрат и кимна.

– Ще се видим пак. С всички вас.

Не си пиля дъха да увещава генерала, че трябва да прости на хамелеонката. Самият той не знаеше какво да мисли за плана на Елин и Лизандра. Каква роля очакваха той да изиграе в него.

Дориан пристъпи напред, но надникна към Манон, която се взираше в морето, сякаш знаеше накъде е отплавал корабът на Майев, прикрит от същата мантия, с която бе обгърнала Фенрис и Гавриел в Залива на Черепа – с която бе скрила армадата си от очите на Ейлве.

– Вещиците политат на север – заяви Дориан. – И аз тръгвам с тях. За да видя дали мога да сторя онова, което се иска от мен.

– Остани с нас – предложи му Роуан. – Ще намерим начин да се справим с ключовете, Ключалката и боговете... с всичко.

Дориан поклати глава.

– Ако вие тръгвате след Майев, ключовете трябва да са възможно най-далеч. Ако успея да намеря третия... Така ще съм ви по-полезен.