Сара Маас - Империя на бури

– Няма да ти се извинявам – рече кротко Лизандра. – Служа на нея. И съм готова да прекарам остатъка от живота си в неин образ, за да не е била напразна саможертвата й.

– Върви по дяволите! – нападна я Едион. – Върви по дяволите, лъжлива кучко!

Лизандра изръмжа с нечовешки глас.

Роуан просто взе Голдрин от ръцете на генерала и тръгна към морето с вееща се сребриста коса.

Лоркан стана и отново се олюля. Елида му даде опора.

И по бледото й, изопнато лице нямаше нищо от младата жена, която бе опознал през изминалите седмици. Нито в суровия й глас, когато му каза:

– Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.

После тръгна към Тринайсетте. Златокосата вещица вдигна ръка и Елида се пъхна под нея, влизайки в убежище от криле, нокти и зъби.

Лизандра се спусна да помогне на Гавриел, който поне не се дръпна при вида на все още яростната й гримаса, а когато Лоркан надникна към Едион, младият генерал вече го наблюдаваше.

Наблюдаваше го с омраза в очите. Чиста омраза.

– Дори преди да получиш заповедта си, не предприе нищо да й помогнеш. Ти извика Майев тук. Никога няма да го забравя.

После закрачи към плажа – към Роуан, коленичил в пясъка.

Астерин беше жива.

Тринайсетте бяха живи. И сърцето на Манон преливаше от радост – истинска радост, докато гледаше веселите им лица с усмивка.

Докато стояха с уивърните си на една дюна с изглед към морето, тя попита Астерин:

– Как?

Астерин галеше косата на Елида, която плачеше на рамото й.

– Кучките на баба ти добре ни погониха, но в крайна сметка успяхме да ги изкормим. През последния месец не сме спирали да те издирваме. Но накрая Абраксос намери нас и като че ли знаеше къде си, затова го последвахме. – Тя зачопли едно петно засъхнала кръв върху бузата си. – И очевидно ви спасихме кожите.

Но не навреме, помисли си Манон, гледайки как Елида плаче тихо, как човеците и елфите или стояха бездейно, или спореха.

Не навреме, за да предотвратят това. За да спасят Елин Галантиус.

– И сега какво? – попита Сорел, докато превързваше ранената си ръка, облегната на уивърна си.

Тринайсетте погледнаха с очакване Манон.

Тя се осмели да попита:

– Чухте ли думите на баба ми, преди... всичко останало?

– Сенките ни казаха – отвърна Астерин с танцуващи очи.

– И?

– И какво? – изсумтя Сорел. – Наполовина крочанка си голяма работа.

– Кралица на крочаните.

И наследница на Рианон Крочан. Не бяха ли забелязали Древните приликата им?

Астерин сви рамене.

– Пет века чистата кръв на Железни зъби не успя да ни отведе у дома. Може пък ти да сполучиш.

Дете не на войната... а на мира.

– С мен ли сте? – попита ги тихо Манон. – Ще ми помогне те ли да направя каквото трябва, за да се върнем в Пустошта?

Елин Галантиус не се беше примолила на Елена за друга орис. Беше отправила само една молба към древната кралица: Ще дойдеш ли с мен ? По същата причина, поради която Манон задаваше на сестрите си този въпрос.

Тринайсетте вдигнаха пръсти до челата си като една. И като една ги свалиха.

Манон извърна поглед към морето. В гърлото й бе заседнала буца.

– Елин Галантиус се отказа от свободата си, за да спаси вещица от Железни зъби – обяви Манон. Елида се изправи, откъсвайки лице от рамото на Астерин. Манон продължи: – Задължени сме й до живот. И нещо повече. Време е да станем по-добри от прамайките ни. Всички сме деца на тази земя.

– Какво си намислила? – попита Астерин със светнали очи.

Манон надникна зад тях. Към севера.

– Ще открия крочаните. И заедно с тях ще съберем армия. За Елин Галантиус. И народа й. И нашия народ.

– Никога няма да ни се доверят – обади се Сорел.

– В такъв случай просто ще ги очароваме както ние си знаем – провлачи Астерин.

Няколко от сестрите им се подсмихнаха; други запристъпваха нервно.

Манон отново попита Тринайсетте:

– С мен ли сте?

И този път, когато всички докоснаха с пръсти челата си, тя им отговори със същото.

Роуан и Едион седяха мълчаливо на плажа. Гавриел се беше посъвзел от наказанието на Майев и сега двамата с Лоркан стояха на върха на близката скала и разговаряха тихо; Лизандра, в образа си на призрачен леопард, седеше сама сред танцуващите треви; а Дориан просто ги наблюдаваше от върха на една дюна.

Онова, което беше направила Елин... за което ги беше излъгала...