Сара Маас - Империя на бури

Тя познаваше тази болка. Знаеше какво ще е чувството как ще звучи.

Още я усещаше и чуваше в кошмарите си.

Точно затова Майев бе избрала да я бичува за наказание, затова го бе причинила на Роуан в Доранел.

Каирн спря. Елин усети как оглежда татуировката на гърба й. Любящите думи на Роуан, изписани на Древния език.

Той изсумтя. И Елин долови как тръпне от нетърпение да ги заличи.

– Започни! – нареди Майев.

Каирн вдиша рязко.

И макар да очакваше удара, макар да стискаше пясъка под себе си в шепи, нищо не можеше да я подготви за оглушителното изплющяване, за жилещата болка. Въпреки това не си позволи да проплаче, а само изсъска през зъби.

Ударът с камшик от надзирател в Ендовиер беше едно нещо.

А този от чистокръвен елф...

Задницата на панталона й се пропи с кръв, докато сцепената й кожа пищеше от болка.

Елин обаче знаеше как да устои. Как да понесе агонията.

– Кой удар подред беше това, Елин?

Не. Нямаше да брои за тази шибана кучка...

– Започни отначало, Каирн! – заповяда Майев.

Доволен смях. А след него изплющяване и онази болка... и Елин изви гръб; сухожилията на врата и едва не се скъсаха, докато пръхтеше през стиснати зъби. Елфите от двете й страни я стискаха достатъчно силно, че да посинят ръцете й.

Майев и Каирн зачакаха.

Елин отказваше да проговори. Да заброи. Предпочиташе да умре.

– О, богове – ридаеше Елида.

– Отначало! – нареди Майев през воплите на момичето.

И Каирн удари отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Започваха отначало повече от девет пъти, преди Елин най-сетне да изпищи. Камшикът бе шибнал вече разцепена плът, стигайки чак до кокал.

И отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Каирн се задъхваше. А Елин отказваше да проговори.

– Отначало – повтори за кой ли път Майев.

– Ваше Величество – обади се плахо единият от елфите, които я държаха. – Струва ми се разумно да продължите по-късно.

– Има предостатъчно плът – озъби му се Каирн.

Първият добави:

– Наближават други. Още са далеч, но наближават.

Роуан.

Чак тогава Елин простена. Време – беше печелила време...

Майев издаде тих звук на недоволство.

– Ще продължим по-късно. Пригответе я.

Елин с трудност вдигна глава, когато елфите я изправиха. От движението я прониза такава болка, че пред очите й се спусна тъмнина. Но тя я пребори – сключи зъби и изрева беззвучно срещу агонията, срещу мрака.

На няколко стъпки от нея Елида се строполи на колене, сякаш се канеше да моли, докато тялото й не рухнеше, но Манон я хвана.

– Тръгваме – каза вещицата и я затегли настрани към сушата.

– Не – изплю Елида, мятайки се в ръцете й.

Лоркан изцъкли очи, но заповедта на Майев не му даваше да помръдне, да стори каквото и да било, когато Манон извади Ветросеч и я блъсна в главата с дръжката му.

Момичето полетя надолу като камък. Манон веднага я преметна през рамо и каза на Майев:

– Успех.

Тя погледна към Елин – само веднъж. После извърна очи.

Майев не й обърна внимание и я остави да поеме към блатата. Лоркан щеше да изскочи от кожата си.

Сякаш с всички сили се бореше с кръвната клетва.

Но Елин не я беше грижа.

Елфите почти я влачеха към Майев.

Към желязната кутия. И веригите. И желязната маска.

Огнени спирали, малки слънца и живи въглени бяха изковани върху тъмната й повърхност. Подигравка със силата, която бе създадена да удържа – силата, която Майев се бе постарала да изцеди до последно, преди да я заключи. Иначе нямаше начин да успее.

Всеки сантиметър, в който краката й се тътреха по пясъка, отнемаше цяла вечност; и част от секундата. Панталонът й бе наквасен с кръв. Едва ли беше възможно да изцери раните си с всичкото това желязо край себе си. Само Майев можеше да ги излекува, и то когато сметнеше за добре.

Но със сигурност нямаше да я остави да умре. Не и докато не откриеше Ключовете на Уирда.

Време – благодарна беше за времето, което Елена й бе предоставила.

Време да срещне всеки от тях, да опознае поне малка част от света, да послуша приказна музика, да танцува, да се смее, да изпита истинско приятелство. Благодарна беше за Роуан.

Благодарна.

Затова Елин Галантиус избърса сълзите си.

И не се съпротивлява, когато Майев сложи красивата желязна маска на лицето й.

Манон вървеше, без да спира.

Не смееше да надзърне назад. Боеше се древната, безсърдечна кралица да не разчете в очите й, че Елин не притежава Ключовете на Уирда, че ги бе пъхнала в джоба на Манон, когато я бутна, минавайки покрай нея. Елида щеше да я намрази заради това – всъщност вече я мразеше.