Сара Маас - Империя на бури

Но ако това беше цената – така да бъде.

Само един поглед от Елин й беше достатъчен да схване какво се очакваше от нея.

Да отнесе ключовете надалеч от Майев. Да отведе Елида.

Бяха изковали желязна кутия за кралицата на Терасен.

Елида започна да се свестява тъкмо когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят. Загърчи се в ръцете й и Манон я пусна зад една дюна, стисвайки тила й толкова силно, че момичето замръзна при натиска на железните нокти в кожата й.

– Мълчи – изсъска Манон и Елида се подчини.

Двете се наведоха и надникнаха през високите треви. Само миг – само миг можеше да погледат, за да разберат накъде ще поведе Майев кралицата на Терасен.

Лоркан оставаше застинал на място, както му бе наредила. Гавриел беше почти в безсъзнание; дишаше тежко в тревата, сякаш изтръгвайки кръвната клетва от тялото му, кралицата го бе ранила жестоко.

Фенрис – Фенрис гледаше с искрена омраза Майев и Каирн. От камшика на Каирн още капеше кръв, докато войниците на елфическата кралица завързваха маската върху лицето на Елин.

Накрая оковаха китките й.

Глезените й.

Врата й.

Никой не излекува съдрания й гръб – не плът, а кърваво парче месо, преди да я вкарат в желязната кутия. Накараха я да легне върху откритите си рани.

А после я затвориха с капака. И я заключиха вътре.

Елида повърна в тревата и Манон сложи ръка върху гърба й.

Елфите понесоха ковчега надолу по дюните, към лодката и кораба в далечината.

– Фенрис, върви! – заповяда Майев, посочвайки „Славей“.

Фенрис се задъха, но не успя да се противопостави на командата й и тръгна след елфите. Погледът му попадна върху захвърлената в пясъка бяла риза. Беше оплискана с кръв от бичуването.

В следващия момент изчезна, сякаш мина през врата във въздуха и вятъра.

Останала насаме с Лоркан, кралицата го попита:

– И си направил всичко това заради мен?

Той не помръдна.

– Говори – нареди му Майев.

Лоркан въздъхна разтреперано и каза:

– Да. Да, извърших го заради теб. Всичко.

Елида стисна в шепи тревата и Манон се зачуди дали няма да й пораснат железни нокти, с които да раздере всичко от ярост. От омраза.

Майев спря до окървавената риза на Елин и погали скулата на Лоркан.

– Нямам нужда – пророни ласкаво тя – от самомнителни слуги, убедени в собствената си правота.

Той се скова от думите й.

– Ваше Величество...

– Отнемам ти кръвната клетва. Отнемам ти имуществото и титлите. И ти като Гавриел си освободен позорно от службата си към мен. Заради неподчинението и измяната ти те низвергвам от Доранел. Престъпиш ли границите на кралството ми, ще бъдеш убит.

– Ваше Величество, умолявам ви...

– Върви да умоляваш някой друг. Аз нямам нужда от воин, на когото не мога да се доверя. Отменям заповедта за убийството ти. Струва ми се по-лошо наказание да живееш в срам.

От китката му шурна кръв, сетне и от нейната. Земята се обагри в червено.

Лоркан се свлече на колене.

– Не търпя компанията на глупци – обяви Майев и го остави в пясъка.

Сякаш му беше нанесла жесток удар, същия като на Гавриел. И Лоркан не можеше да помръдне, да мисли и диша. Но все пак пробва да пълзи. Към Майев. Копелето се опита да пълзи.

– Трябва да вървим – пророни Манон.

Потърсеше ли Майев ключовете... Трябваше да вървят.

Откъм хоризонта проехтя рев.

Абраксос.

Сърцето й задумка от щастие, но...

Елида остана в тревата. Остана да гледа как Лоркан пълзи към кралицата, която крачеше по плажа с развяна зад гърба й черна рокля.

Как лодката с железния ковчег потегля към чакащия кораб. Майев седеше до него с ръка върху капака му. В името на здравия й разум Манон се молеше Елин да не будува през цялото време, което щеше да прекара вътре.

В името на света им се молеше кралицата на Терасен да оцелее.

Макар и само за да умре, спасявайки всички им.

Имаше толкова много кръв.

Беше плискала чак до мястото, където Лоркан коленичеше сега, и вече се просмукваше в пясъка, лъщейки под слънцето.

Беше опръскала ризата й, захвърлена и забравена до него. Беше изцапала дори ножниците на мечовете и кинжалите й, разпилени наоколо като кости.

Какво бе направила Майев...

Какво бе направила Елин...

В гърдите му зееше дупка.

И имаше толкова много кръв.

От небето се чу плясък на криле, оглушителен рев, но той нямаше сили да вдигне глава. Нямаше желание.

Гласът на Елида разсече света; крещеше на някого.

– Корабът... корабът току-що изчезна; тръгна си, без да разбере, че ние сме взели...