Сара Маас - Империя на бури

Кръвта по пясъка започваше да засъхва на места.

Ако с Елин беше свършено, ако наистина платеше с живота си, успееше ли да се освободи...

– Двата ключа не са у Майев – заяви Манон, промъкнала се неусетно до Дориан. Сестрите й чакаха отзад, обградили закрилнически Елида. – В случай че се тревожите.

Лоркан и Гавриел се обърнаха към тях. Сетне и Лизандра.

Дориан се осмели да попита:

– Къде са тогава?

– У мен – отвърна простичко Манон. – Елин ги пъхна в джоба ми.

О, Елин . Елин. Толкова беше подлудила Майев, привличайки цялото й внимание към себе си, че древната кралица не се беше сетила да провери дали ключовете са у нея, преди да изчезне.

Беше я сполетяла толкова жестока, непоносима съдба, но Елин беше намерила начин да им помогне. Макар и за последно.

– Затова не можах да й се притека на помощ – обясни Манон. – Трябваше да изглеждам незаинтригувана. Равнодушна. – Едион се беше обърнал към тях от мястото си на плажа, долавяйки всяка дума благодарение на елфическия си слух. Манон каза на всички им: – Съжалявам. Съжалявам, че не можах да й помогна.

Тя бръкна в джоба на кожената си дреха и подаде на Дориан Амулета на Оринт и парче черен камък. Той се скова от смайване.

– Елена каза, че потомците на Мала можели да сложат край на всичко това. А кръвта й тече и във вашия род.

Златните й очи бяха уморени – натежали. Дориан осъзна, че му отправя въпрос.

Елин не бе очаквала да види Терасен отново.

Беше се омъжила за Роуан с ясното съзнание, че в най-добрия случай й остават месеци живот с него, дни – в най-лошия. Но държеше да даде на Терасен законен крал. Който да брани земите й.

Измислила бе план за всеки от тях – само не и за себе си.

– Мисията ни не приключва тук – промълви Дориан.

Манон поклати глава. И той знаеше, че не говори само за ключовете и за войната, когато отвърна:

– Не , не приключва тук.

Той взе ключовете от ръката й. Те пулсираха и сияеха, затоплийки дланта му. Чуждо, ужасяващо присъствие, а в същото време... единственото, което ги делеше от погрома.

Не, мисията им не завършваше тук. В никакъв случай. Дориан прибра ключовете в джоба си.

И пътят, който сега се простираше пред него, свръщайки към непознати, гладни сенки... вече не го плашеше.

Роуан се беше оженил за Елин едва преди два дни.

Едион и Лизандра бяха единствените свидетели на церемонията им преди съмване. Капитанката, още сънена, ги венча бързо и тихо и подписа клетва за мълчание.

Имаха петнайсет минути да консумират брака си в каютата.

Едион още носеше официалните документи; у капитанката бяха останали копията.

Роуан стоеше на колене в пясъка от половин час и скиташе безмълвно по пътеките на бушуващите си мисли. Едион му правеше компания, вперил празен поглед в морето.

Роуан бе знаел.

Една част от него бе знаела, че Елин е другарката му. Но отбягваше мисълта от почит към Лирия, от страх. В Залива на Черепа скочи пред нея, защото дълбоко в себе си знаеше. Знаеше, че свещената връзка не би й позволила да нарани другаря си и че това можеше да е единствената сила, способна да я подтикне да си възвърне обратно контрола от Деанна. И дори след като му доказа, че е бил прав... Той отмести очи от доказателството, защото все още не се чувстваше готов, и го прокуди от съзнанието си.

Елин бе знаела с абсолютна сигурност. Знаела беше, че той е нейният другар. И не го бе притискала, не бе настоявала да го признае, защото го обичаше, а Роуан не се и съмняваше, че би предпочела да изтръгне собственото си сърце вместо да му причини болка и страдание.

Неговото Огнено сърце.

Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.

Неговата другарка.

А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег... ранена, кървяща.

За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.

Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.

Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.

Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.

Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.