Сара Маас - Империя на бури

О, богове!

– Елена – прошепна Елин.

Кралицата на Адарлан зарида в дланите си, докато някогашният й образ разтърсваше Елин отново и отново. Мъчеше се да я свести, да съживи малкото тяло, отказало се от живота.

– Не можех да го позволя – продължи с пресеклив глас Елена. – Не можех да се примиря с това. Не ме интересуваха боговете... а ти.

Светлина заискря по пръстите на Елена, плъзна се нагоре по ръката й и се разля по цялото й тяло. Огън. Тя прегърна Елин и топлината й разтопи снега край тях, изсуши заскрежената й коса.

Сините устни на малката Елин порозовяха. Застиналите й гърди се надигнаха леко.

Мракът бавно отстъпи място на сивкава утринна светлина.

– Опълчих им се.

Елена я остави сред тръстиките и стана, оглеждайки реката, света.

– Знаех чие имение е близо до речния бряг, но достатъчно далеч от дома на родителите ти, че да го търпят, стига собственикът му да не им създаваше грижи.

Елена, вече само бледа светлинка, изтръгна Аробин от дълбокия му сън в някогашното му жилище в Терасен. Сякаш в транс, кралят на асасините нахлузи ботушите си с лъснали на смътната светлина червени коси, яхна коня си и заязди към гората.

Още беше млад. Едва с няколко години по-възрастен от нея сега.

Конят на Аробин спря, като че невидима ръка бе дръпнала юздата му, и някогашният й господар плъзна поглед по буйната река, по дърветата, без дори да предполага, че търсеше нещо.

Но Елена се криеше сред тръстиките, макар и невидима като слънчевата светлина, когато очите на Аробин попаднаха върху малката, мърлява фигура, лежаща в несвяст на речния бряг. Той скочи от коня си с котешка ловкост, коленичи в калта, отмятайки пелерината си, и провери дали момичето диша.

– Знаех що за човек е, каква ще те направи. Какво обучение ще получиш при него. Но беше по-добре, отколкото да умреш. А оцелееше ли, заякнеше ли, превърнеше ли се в силна жена, се надявах, че ще дадеш на онези хора, които мечтаеха за по-добър свят... поне шанс да го изградят. Ще им помогнеш... преди боговете отново да си поискат дължимото.

Ръцете на Аробин се поколебаха, когато забеляза Амулета на Оринт.

Той го изхлузи от врата й и го пъхна в джоба си. После внимателно я вдигна на ръце и я отнесе до коня си.

– Беше толкова млада – повтори Елена. – И най-много мислех не за мечтателите, не за дълга... а за теб. Исках да ти дам време. За да поживееш поне мъничко.

– На каква цена, Елена? – попита дрезгаво Елин. – Как те наказаха заради това?

Елена се обгърна с ръце, докато Аробин яхваше коня с Елин в обятията си и сцената избледняваше, отново обвита от виеща се мъгла.

– Когато изпълня дълга си – рече немощно Елена, – аз също ще си отида. Заради времето, което ти дадох, след края на играта душата ми пак ще се слее с мрака. Повече няма да видя Гавин, нито децата си, нито приятелите си... Ще изчезна. Завинаги.

– Знаеше ли го, преди...

– Да. Повтаряха ми го множество пъти. Но просто не можех. Не можех да те оставя.

Елин падна на колене пред кралицата. И пое мокрото от сълзи лице на Елена между дланите си.

– Безименна е цената – каза Елин с пресекващ глас.

Елена кимна.

– Огледалото си беше най-обикновено огледало. Начин да те доведем тук. За да разбереш постъпките ни. – Просто дрънкулка от метал и стъкло, беше казала Елена, когато Елин я призова в Залива на Черепа. – Е, вече си тук и видя всичко. Вече разбираш каква е цената. Да изковеш Ключалката наново, да върнеш трите ключа в портата...

Белегът върху челото на Елин засия, нагорещявайки кожата й. Белегът на Бранън.

Знакът на безименния.

– Кръвта на Мала трябва да бъде изчерпана... силата ти трябва да бъде изчерпана. Всяка капка магия и кръв. Ти си цената за новата Ключалка, за обединяването на ключовете с портата. За да стане Портата на Уирда отново цяла.

– Знам – промълви тихо Елин.

Вече се беше досетила. И се подготвяше, доколкото бе възможно. Подготвяше нужното за останалите.

– Имам два ключа – заяви тя на кралицата. – Ако намеря третия, ако го открадна от Ераван... ще дойдеш ли с мен? Ще ми помогнеш ли да сложа край на всичко веднъж завинаги?

Ще дойдеш ли с мен, за да не съм сама?

Елена кимна, но прошепна:

– Съжалявам.

Елин свали ръце от лицето на кралицата. И си пое дълбока, треперлива глътка въздух.

– Защо не ми каза още от самото начало?

Имаше смътното чувство, че Манон преценява безмълвно всяка тяхна дума зад гърбовете им.

– Току-що се беше измъкнала от робията – отвърна Елена. – Едва се беше взела в ръце и държеше да покажеш, че още си силна, непокътната. Можех само да те направлявам, да те побутвам в правилната посока. Огледалото беше изковано и скрито, за да ти разкрие един ден всичко това. Защото аз не можех, не и когато ми беше позволено да ти се явявам само за по няколко минути.