Сара Маас - Империя на бури

Думите й я блъскаха като камъни.

– Обещаната кралица – повтори Елин. – Но не на света. На боговете... на ключовете.

Обещана да изплати цената. Да се жертва, за да обедини ключовете и портата веднъж завинаги.

Деанна не се беше явила само за да й каже как да използва огледалото, а за да й напомни, че принадлежи на тях. Че има дълг към тях.

Елин пророни тихо:

– Онази нощ не оцелях в река Флорин по чист късмет, нали?

Елена поклати глава.

– Не сме...

– Не – озъби й се Елин. – Покажи ми.

Гърлото на Елена подскочи. Но мъглите притъмняха, обагриха се и въздухът край тях сякаш се пропи с мраз.

Трошене на клони, задъхано дишане, горчиви вопли, леки стъпки през къпинаци и шубрак. Приближаващ грохот от конски копита...

Елин застина на място, когато пред очите й изникна познатата, заскрежена гора, точно такава, каквато си я спомняше. Когато тя самата се появи, толкова малка и крехка, със съдрана, окаляна бяла нощница, чорлава коса и очи, лъснали от ужас и дълбока скръб, която я бе прекършила напълно. Устремила се беше трескаво към буйната река отвъд дърветата, към моста...

Вече виждаше стълбовете на моста и гората на другия бряг. Убежището й...

Манон изруга тихо, когато Елин Галантиус скочи на моста, осъзнавайки твърде късно, че е разрушен... и полетя към бушуващата, полузамръзнала река отдолу.

Елин беше забравила колко време пропадаше като камък. Колко свирепа беше черната река с озарени от ледовитата лунна светлина пенести бързеи.

Мрак и тишина обгърнаха образа пред тях, а реката продължаваше да влачи и премята гневно Елин.

– Толкова много смърт – прошепна Елена, докато гледаха как вледеняващата вода я върти и подхвърля като кукла. – Толкова много смърт и толкова много угасени светлини. – Продължи тя с пресекващ глас. – А ти беше така малка. И се бореше... бореше се с всички сили.

И наистина – раздираше водата с пръсти, риташе и се мяташе, мъчеше се да изскочи на повърхността, да си поеме въздух, а долавяше как дробовете й се предават, как напрежението расте...

Амулетът на Оринт около врата й засия и край нея като водни мехурчета зашумяха зеленикави символи.

Елена се свлече на колене, загледана в подводното сияние на амулета.

– Искаха да те взема още тогава. Амулетът на Оринт беше у теб, всички те мислеха за мъртва, а врагът бе зает с клането. Можех да те взема, да ти помогна да намериш другите два ключа. Беше ми позволено да ти помагам. А щом ги откриехме, трябваше да те принудя да изковеш Ключалката наново. Да влееш себе си до последна капка в нея и да накараш портата да се появи, за да върнеш ключовете в нея и да сложиш край на всичко, като изпратиш боговете в техния свят. Още тогава имаше достатъчно сила. Изковаването щеше да ти коства живота, но ти и бездруго беше почти мъртва. Затова ми позволиха да се явя телесно, да те спася.

Елена си пое насечена глътка въздух, наблюдавайки как една фигура се гмурва във водата. Среброкоса красавица с древна рокля. Тя хвана Елин през кръста и започна да я издига към повърхността.

Изскочиха от водата, тъмна, грохотна и свирепа, и Елин едва смогна да се вкопчи в дънера, към който я тласна Елена, да впие нокти в подгизналото дърво и да не го пуска, докато я носеше по течението, все по-надълбоко в нощта.

– Колебаех се дали да им се подчиня – пророни Елена. – Беше се вкопчила в онзи дънер с все сила. Току-що ти бяха отнели всичко – всичко, – но ти продължаваше да се бориш. Не се предаваше. Боговете ми казаха да побързам, защото дори тогава вече линееха и едва успяваха да ме задържат в телесна форма. Казаха ми просто да те взема, но... аз се поколебах. Изчаках да стигнеш до речния бряг.

Кал, тръстики и дървета се издигнаха над нея; по стръмния бряг на реката още белееха преспи сняг.

Гледайки как самата тя се изкачва по хълма бавно, болезнено, Елин усещаше призрачната, ледена кал под ноктите си, чувстваше съсипаното си, премръзнало тяло, трепереше върху земята.

Вече я сковаваше гибелен студ, когато Елена изпълзя на брега.

И скочи към нея, крещейки името й, докато студът и уплахата проникваха все по-надълбоко в тялото й...

– Мислех, че трябва да те спася само от удавяне – прошепна Елена. – Не осъзнавах, че толкова време на студа...

Елин наблюдаваше с посинели устни как собствените й крехки гърди се надигат и спадат, надигат се...

И застиват напълно.

– Ти умря – промълви Елена. – Умря на онзи бряг. Толкова се бори за живота си, а аз не успях да ти помогна. И точно тогава не ме беше грижа, че отново прекрачвах обещанието си към боговете. Не можех да мисля за друго... – По лицето й се търкулнаха сълзи. – Не бях способна да мисля за друго, освен за цялата тази несправедливост. Дори не беше поживяла, не бе имала шанс... И всички онези хора, които се молеха за по-добър свят... Теб нямаше да те има, за да им го осигуриш