Сара Маас - Империя на бури

Както и да ги беше привлякъл на тяхна страна, когато и да го бе сторил...

Белотрън бе успял. Заради нея.

Всичко заради Елин .

Роуан заповяда гръмко да разделят корабите на Майев помежду си, да се възползват от предимството си.

Лоркан, леко зашеметен, предаде заповедта му на собствените си кораби.

Майев нямаше да се примири с това. Щеше да заличи рода на Белия трън от лицето на земята.

При все това братовчедите му нападаха с лед и вятър собствения си флот, пронизваха със стрели и харпуни дърво и войници.

Вятър забрули косата му и Лоркан осъзна, че Белотрън напряга магията си до краен предел, за да тласне собствените им кораби в брана, преди братовчедите му да са загубили надмощието си. Глупци, всичките до един.

Глупци, и все пак...

Синът на Гавриел викаше името на Белотрън. Победен вик, дявол да го вземе. И мъжете го заповтаряха след него.

Тогава се извиси и гласът на Фенрис. На Гавриел. На червенокосата кралица. На краля от рода Хавилиард.

Армадата им се понесе към тази на Майев през море и платна и мечовете им проблеснаха на яркото утринно слънце. Дори ритъмът на греблата като че ли следваше победоносния напев.

Устремени към битката, към кървавата свада, всички ревяха името на принца.

Лоркан си даде секунда за размисъл върху всичко това – върху силата, подтикнала Роуан да заложи толкова на карта. И се зачуди дали именно тя не беше нещото, способно да хване и Майев, и Ераван неподготвени.

Но Майев – тя беше някъде в армадата си.

И щеше да им отмъсти. Да отвърне на удара, да ги накара да си платят...

Роуан заби армадата им в предните редици на вражеската, освобождавайки леда и вятъра си заедно със стрелите им.

И когато неговата магия изнемогнеше, тази на Дориан поемаше.

Невъзможната победа бе станала напълно възможна. Стига Белотрън и останалите да смогнеха да задържат позициите си, да устоят на ответния удар.

Лоркан заиздирва с поглед Фенрис и Гавриел сред кораба и войници.

И разбра, че Майев е отвърнала на удара, когато ги видя… щом съзря как се сковават един след друг. Как Фенрис скача във въздуха със засилка и изчезва. Белия вълк на Доранел мигновено изникна до Гавриел сред крясъците на смаяни от изненадващата му поява войници.

Той сграбчи ръката на Гавриел и в следващия миг изчезнаха заедно с напрегнати лица. Но преди от двама им да остане само слънчева светлина и морски пръски, Гавриел съумя да изпрати предупредителен поглед на Лоркан и да посоча нещо.

Лоркан извърна очи натам, съзнавайки колко бе рискувал с неподчинението си Гавриел.

И кръвта му изстина.

Майев позволяваше битката да се вихри във водите, защото тя самата си имаше друго занимание. Защото дори не се намираше във водата.

Беше на брега.

Натам бе посочил Гавриел. Не към плажа в далечината, а нагоре по брега – на запад.

Точно където бе оставил Елида преди няколко часа.

И Лоркан светкавично забрави битката, забрави обещанието си към Белотрън.

Защото първо на нея бе дал обещание.

Войниците имаха благоразумието да не се възпротивят когато той прехвърли командването на един от тях и скочи в близката лодка.

Елида не виждаше битката от скривалището си между пясъчните дюни. Но въпреки съскането на тревите край нея чуваше крясъците и тътена.

Опитваше да не се заслушва в глъчката на боя, а вместо това да се помоли на Анийт да помогне на приятелите й. Да опази Лоркан жив и да не допуска Майев до него.

Но Анийт кръжеше зад рамото й.

Виж – повтаряше й, както често правеше. – Виж, виж, виж.

Наоколо нямаше нищо, освен пясък, трева, вода и синьо небе. Никого, освен осемте войници, на които Лоркан бе заповядал да я пазят и които лежаха върху дюните – или облекчени, или разочаровани, задето пропускаха битката, вихреща се отвъд чупката на брега.

Гласът на богинята стана трескав.

Виж, виж, виж.

В следващия миг Анийт изчезна. Не – избяга.

Откъм блатата се носеха купести облаци и сякаш плаваха към източния хоризонт, откъдето слънцето започваше да се издига.

Елида стана и се подхлъзна леко върху стръмната дюна.

Вятърът брулеше тревите, а облаците лека-полека притуляха слънцето, карайки топлия пясък да посивее.

Нещо се задаваше.

Нещо, което знаеше, че Елин Галантиус черпи сили от слънчевата светлина. От Мала.

Устата на Елида пресъхна. Ако Върнън я намереше тук... този път нямаше да му се измъкне.

Войниците върху дюните зад нея се размърдаха, забелязали странния вятър, облаците. Усетили, че прииждащата буря не е природна стихия. Щяха ли да удържат атака на илкени достатъчно дълго, че да пристигне помощ? Или Върнън щеше да изпрати повече този път?