Сара Маас - Империя на бури

Но не Върнън донесе вятърът.

Болеше я.

Болеше я да гледа Нехемия, млада, силна и мъдра. Да я слуша как говори с Елена в блатата сред същите онези руини.

Към тази болка се прибави и още една.

От това, че Елена и Нехемия се познаваха и бяха кроили планове заедно.

От това, че Елена бе започнала всичко още преди хиляда години.

От това, че Нехемия бе отишла в Рифтхолд да посрещне смъртта си.

Както и от ясното осъзнаване, че ще трябва да пречупи Елин – да я пречупи със смъртта си , за да остави асасинския живот и да се възкачи на трона си.

Пред Елин и Манон се разкри друга сцена. На потаен разговор в полунощ, дълбоко под стъкления дворец.

Кралица и принцеса се срещаха скришом. Както правеха вече месеци наред.

Кралицата искаше от принцесата да плати цената, която й бе предложила сред блатните руини. Да уреди собствената си смърт – да сложи начало на всичко. Нехемия беше предупредила Елена, че тя, Елин , ще рухне. По-лошо – ще пропадне в толкова дълбока бездна от гняв и отчаяние, че няма да успее да изпълзи от нея. Не и като Селена.

И имаше право.

Елин трепереше – трепереше в полувидимото си тяло, трепереше толкова силно, че очакваше плътта й всеки момент да се отлепи от костите й. Манон пристъпи по-близо до нея, навярно единствената утеха, която вещицата можеше да й предложи: подкрепа .

Отново впериха погледи във виещата се мъгла, където сцените — спомените — протичаха като в театър.

Елин не знаеше дали ще понесе още една истина. Още едно доказателство, че Елена бе предала двама им с Дориан на боговете заради нелепата грешка, която бе допуснала, недоразбирайки истинската цел на Ключалката, затваряйки Ереван в саркофага, вместо да остави Бранън да го довърши веднъж завинаги – и да изпрати боговете в света, който наричаха свой дом, за да повлекат и Мрачния владетел със себе си.

Да ги изпрати у дома... като отвореше Портата на Уирда с ключовете. И я запечаташе за вечни времена с новата Ключалка.

Безименна е цената.

Трябваше да използва собствената си сила, макар и изцедена до последна капка, да заложи собствения си живот за изковаването на новата Ключалка. Да използва ключовете един-единствен път – само веднъж, за да изпрати боговете и Ераван в техния свят, а после да затръшне портата завинаги.

Спомените се запрехвърляха един след друг.

Елена и Бранън си крещяха в стая, която Елин не беше виждала от десет години — кралските покои в двореца на Оринт. Нейните покои — или поне щяха да бъдат в един друг живот. Около гърлото на Елена блещукаше амулет: Окото. Първата и вече счупена Ключалка, която Елена, вече кралица на Адарлан, навярно носеше, за да й напомня за грешката й за обещанието й към разярените богове.

Свадата с баща и не стихна дълго време, докато принцесата не напусна кралските покои. А Елин знаеше, че Елена повече не се бе върнала в този бляскав дворец в Севера

Следващата сцена започна с вещерското огледало в незнайна каменна зала. Чернокоса красавица с корона от звезди стоеше пред Елена и Гавин и им обясняваше каква роля играе огледалото – че ще съхрани спомените в себе си. Рианон Крочан. Манон се взираше нетрепващо в нея и очите на Елин запрескачаха между двете жени.

Лицата им... бяха еднакви. Лицето на Манон и това на Рианон Крочан. Последните крочански кралици – всяка от своята епоха.

Сетне пред тях изплува образът на Бранън – заровил лице в дланите си, той ридаеше пред загърнато в покров тяло върху каменен олтар. Под плащеницата лежеше съсухреното тяло на старица.

Елена, жертвала безсмъртието си в името на човешки живот с Гавин. Бранън, още изглеждащ на трийсет.

И отново Бранън – огньовете на хиляда ковашки пещи озаряваха червеникавозлатистата му коса; беше оголил зъби над металния диск върху наковалнята и мускулите на гърба му се гърчеха под бронзовата му кожа, докато блъскаше и блъскаше, и блъскаше с чука.

Ковеше Амулета на Оринт.

Сложи два къса черен камък от двете му страни и ги заби в метала с яростен замах.

После изписа посланието на гърба му със Знаци на Уирда.

Послание за нея.

За истинската му наследница, стига Елена да понесеше наказанието си и да изпълнеше клетвата си към боговете. Наказанието и клетвата, които ги бяха разделили. С които Бранън не можеше да се примири. Не и докато имаше сила в тялото си.

Безименна е цената. Това бе изписано със Знаци на Уирда върху гърба на амулета. Онази, която носеше белега не Бранън, знака на безименния... тя щеше да е цената за края на всичко.