Сара Маас - Империя на бури

Посланието върху Амулета на Оринт беше единственото предупреждение, което можеше да й даде, единственото извинение за постъпката на дъщеря му, макар и да съдържаше тайна, толкова гибелна, че никой никога не биваше да я разбира.

Но щеше да й остави улики. За да довърши започнатото от тях.

Бранън бе изградил гробницата на Елена със собствените си ръце. Бе изсякъл посланието си към Елин в нея.

Загадки и улики. Само чрез тях му бе позволено да й явява истината, за да укрива ключовете от света, от силите, които биха ги използвали за власт и унищожение.

После изкова Морт... метала за чукалото, подарено му от Рианон Крочан, която погали бузата на краля, преди да напусне гробницата.

Рианон вече я нямаше, когато Бранън пъхна парчето черен камък под украшението в короната на Елена – втория Ключ на Уирда.

Когато остави Дамарис в Стойката му до втория саркофаг. За смъртния крал, когото ненавиждаше и бе търпял единствено заради дъщеря си. Макар и Гавин да му беше отнел дъщерята – дъщерята на душата му.

А за последния ключ... отиде в храма на Мала.

Още от самото начало именно там искаше да сложи край на всичко.

Бълбукането на лавата край храма беше песен в кръвта му, зов. Приветствие.

Само онези с дарби като неговите – нейните – можеха да стигнат до древния храм. Дори жриците не стъпваха на острова в сърцето на огнената река. Само наследницата му щеше да успее. Или носителят на ключ.

Затова Бранън скри последния под една каменна плоча.

А после влезе в реката от лава, в горящото сърце на възлюбената си.

И Бранън, крал на Терасен, Господар на огъня, не излезе

Елин не знаеше защо се учудва, че е способна да плаче в това си тяло. Че и в него имаше сълзи за проливане.

И ги изля за Бранън. Който знаеше какво обещание бе дала Елена на боговете – и с мъка бе склонил да предаде това бреме на някого от наследниците си.

Опитал бе да й помогне с каквото може. Да смекчи удара на клетвата, щом не беше способен да я отклони напълно. Да й даде шанс.

Безименна е цената.

– Не разбирам какво значи това – прошепна Манон.

Елин не намираше думи да й обясни. Дори на Роуан не бе успяла да каже.

Но тогава Елена им се яви, истинска колкото тях, и впери поглед в избледняващата златиста светлина на храма от чезнещия спомен.

– Съжалявам – обърна се към Елин тя.

После тръгна към нея, а Манон се скова и отстъпи встрани.

– Не виждах друг начин – продължи Елена.

В очите й се четеше искрена болка. Разкаяние.

– С причина ли избра мен, или просто искаше да спасиш безценната кръв на Гавин? – Гласът, изтръгнал се от гърлото на Елин, беше суров, злобен. – Защо да проливаш хавилиардска кръв, когато можеш просто да се върнеш към старите си навици и да предадеш бремето на друг?

Елена изтръпна.

– Дориан не беше готов. За разлика от теб. С Нехемия направихме този избор, за да се уверим, че всичко ще протече по план.

– По план – пророни Елин. – За да ме принудиш да почистя кашата, която ти забърка, защото си проклета крадла и страхливка?

– Боговете искаха да страдам – отвърна Елена. – И страдах. Знаейки, че ти ще трябва да се пребориш с всичко това. да носиш бремето... От хиляда години чувството за вина непрестанно раздира душата ми. Толкова лесно ми беше да се съглася, да си представя, че ще си просто някоя непозната, която няма да поиска да научи истината, а просто ще трябва да е на правилното място с правилната дарба, но... но ето че съм грешала. Жестоко съм грешала. – Елена вдигна ръце пред себе си с длани нагоре. – Мислех, че Ераван ще се надигне и светът просто ще се изправи срещу него. Не подозирах, че... че ще се спусне мрак... че народът ти ще страда. Ще страда, макар че аз опитах да опазя своя от същото страдание. А имаше толкова много гласове... толкова много, дори преди Адарлан да превземе земите ти. Точно тези гласове ме събудиха. Гласовете на онези, които се молеха за отговор, за помощ. – Очите на Елена се плъзнаха към Манон и обратно към нейните. – Гласове от всички кралства, от всички раси. Човеци, вещици, елфи... И всички се преплитаха в гоблен от блянове, всички се молеха за едно и също нещо... По-добър свят. Тогава се роди ти. Като оръжие срещу сгъстяващия се мрак с огъня си. Огънят на баща ми, могъществото на майка ми... най-сетне преродени. И беше толкова силна, Елин. Толкова силна и толкова уязвима. Не към външни заплахи, а към тази в собственото ти сърце, към самотата, която идва с такава мощ. Но някои знаеха какво носиш в себе си, какво можеш да дадеш на света. Родителите ти, дворът ти, прачичо ти... и Едион. Едион усещаше, че си Обещаната кралица, без да знае нищо и за теб, и за мен, и за онова, което сторих, за да спася народа си.