Сара Маас - Империя на бури

На опашката му – повече сила, по-добър контрол. Собствената й мисия през дългите дни на път. Да подобри нещо, което вече съществуваше. Да измени някое от творенията на боговете по свой вкус.

Лизандра достигна първия посочен от Роуан кораб. Обяснил и бе подробно къде и как точно да атакува. Затова само удари с опашка и рулят се разхвърча на парчета.

Крясъците я достигнаха дори под водата, а тя вече се беше завтекла към следващия белязан кораб.

Този път използва ноктите си – сграбчи руля и го изтръгна от носа. Сетне проби дупка в кила с топката в края на опашката си. Топка, не боздуган, защото шиповете му се бяха забивали в корабите при Залива на Черепа. Ето защо бе превърнала опашката си в таран.

Стрелите заваляха с по-голяма точност от тези на валгските войници, пронизвайки водата като сноповете слънчева светлина. Но Лизандра и за това се беше подготвила.

Върховете им отскачаха от люспи от паякова коприна. Беше опознала материала, изучавайки с часове крилете на Абраксос – търсейки начин да обгърне собствената си кожа в непробиваемата тъкан.

Тя разби следващия щурвал и още един. И още един.

Елфите я нападаха с бойни викове. Ала харпуните им бяха твърде тежки, а тя се гмуркаше прекадено надълбоко, прекадено бързо. Камшици от водна магия се стрелкаха след нея, за да я впримчат. Но тя се изплъзваше и на тях.

Дворът, който можеше да промени света, повтаряше си отново и отново, докато умората й натежаваше, докато обездвижваше кораб след кораб и пробиваше дупки в корпусите им.

Дала бе клетва пред този двор, пред това бъдеще. Пред Едион. И кралицата й. Нямаше да ги подведе.

И ако проклетата Майев искаше да воюва с тях, да ги нападне, когато бяха най-уязвими... Лизандра щеше да я накара да съжалява.

Магията на Дориан се бунтуваше, докато вражеската армада сееше хаос. Въпреки това той успяваше да задържи щитовете цели, кърпейки местата, пронизани от стрели. Но силата му започваше да го предава, твърде бързо изцедена – или заради някой номер на Майев, или заради магията по върховете на стрелите.

Дориан обаче стисна зъби и отново подчини магията на волята си, докато виковете на Роуан да не отстъпват ехтяха над водата – усилени от Гавриел по същия начин, по който бе подсилил собствения си глас в Залива на Черепа.

Въпреки че по корабите на Майев наставаше смут заради неочакваната подводна засада, армадата й се простираше чак до хоризонта.

Елин и Манон още не се бяха върнали.

Елф, обзет от бясна, смъртоносна паника, беше достатъчно ужасяваща гледка. Втори такъв значеше катаклизъм.

След като Елин и Манон влязоха в огледалото, Дориан подозираше, че само беснеенето на Едион бе изтръгнало Роуан от кръвожадната ярост, в която бе потънал. И само пулсиращата синина върху скулата му бе възпряла Роуан да му нанесе втора такава.

Дориан погледна към фронтовата линия, към елфическия принц, застанал на носа на кораба си с меч и брадва в ръце, с колчан стрели и лък през гърба и съвършено наточени ловджийски ножове навсякъде по тялото си. Май в крайна сметка не се беше опомнил.

Не, Роуан вече беше потънал в ледовит гняв, който караше магията на Дориан да трепери дори от това разстояние.

Долавяше силата на Роуан – също както бе усещал тази на Елин да се надига.

Когато Елин и Манон изчезнаха, принцът вече беше проникнал надълбоко в запасите си. През последния час, след като Едион съсредоточи страха и гнева си към предстоящата битка, се бе гмурнал още по-навътре. И сега силата му се вълнуваше край тях досущ като морето под краката им.

Дориан беше последвал примера му, уповавайки се на онова, което го беше научил. Вече лед обгръщаше вените му, сърцето му.

Едион му каза едно-единствено нещо, преди да замине за отредения му кораб от армадата им. След като приплъзна ашриверските си очи по него, задържайки ги върху синината, която той му беше направил, заяви:

– Страхът е смъртна присъда. Започне ли сражението, не забравяй, че не е нужно да оцелеем, а само да ги обезсилим достатъчно, че когато тя се върне... да ги изтреби до крак.

Когато. Не ако . Но намереше ли Елин телата им – стига морето да не ги погълнеше преди това... вероятно гневът й щеше да изпепели целия свят.

И може би така трябваше да стане. Може би този свят го заслужаваше.

Може би Манон Черноклюна щеше да й помогне. Може би двете щяха да властват заедно над останките.

Щеше му се да бе имал повече време да поговори с вещицата. Да я опознае не само телесно.