Сара Маас - Империя на бури

В мига, в който мисълта прелетя през главата му, Едион огласи вълните с вик на болка.

Последва го яростен рев. Дали Едион...

Медният привкус на кръв обля устата на Дориан – магията му се изчерпваше. Още един вик, дълбок и грохотен, разсече света. Дориан напрегна сили, свиквайки магията си навярно за последен път.

Ревът отново отекна, докато от небето с бясна скорост връхлиташе гигантска сянка.

Уивърн. Уивърн с лъскави криле.

А зад него, втурнали се към елфическия флот със зверски възторг, летяха още дванайсет.

Лизандра познаваше този рев.

Но в следващия миг Абраксос проби гъстите облаци, придружаван от още дванайсет уивърна с ездачи на гърбовете. Вещици от клана на Железни зъби.

– Не стреляйте! – провикна се Роуан от няколко кораба разстояние към стрелците, които бяха насочили малкото си оставащи стрели към златокосата вещица, летяща до Абраксос, чийто бледосин уивърн извисяваше глас в боен писък.

Другите вещици и зверовете им нападнаха ожесточено елфическия флот, разсичаха сбитите им редици, късаха абордажните им въжета, за да спечелят малко време на тяхната армада. Как знаеха кого да атакуват, на чия страна да се сражават...

Абраксос и единайсет от спътниците му направиха плавен вираж на север, сетне се хвърлиха към изпадналия в смут вражески флот. Златокосата ездачка обаче се стрелна към кораба на Лизандра и небесносиният й уивърн кацна грациозно на носа му.

Вещицата беше красива, с превръзка от сплетена черна кожа през челото.

– Къде е Манон Черноклюна? – провикна се тя.

_ A ти коя си? – попита Едион със стържещ глас.

Но в следващия миг я позна, навярно спомнил си онзи ден в храма на Темис...

Вещицата се ухили, разкривайки бели зъби, въпреки че по пръстите й проблясваше желязо.

– Астерин Черноклюна, на вашите услуги. – Тя огледа воюващите кораби. – Къде е Манон? Абраксос ни...

– Дълга история, но е наблизо – надвика врявата Едион. Лизандра ги доближи, преценявайки с поглед вещицата, сестринството, което сееше разруха сред елфическите редици. – Ако с Тринайсетте спасите задниците ни, вещице – рече Едион, – ще ти кажа каквото искаш.

Тя се усмихна зловещо и килна глава настрани.

– В такъв случай ще поразчистим терена.

След това Астерин и уивърнът й излетяха, шмугвайки се между вълните, право към сражаващото се сестринство.

Щом ги наближиха, останалите уивърни и вещици се оттеглиха от боя, издигнаха се във въздуха и се престроиха в боен ред. Същински чук, готов да удари от небето.

Елфите осъзнаха какво ги чака. Започнаха да изпъват крехки щитове, да ги обстрелват трескаво с осуетен от паниката прицел. Но уивърните бяха покрити със собствена броня – непроницаема и красива.

Тринайсетте нападнаха южния фланг на врага със злобен смях.

На Лизандра й се искаше да й беше останала сила, колкото да се преобрази – за последно. Да се присъедини към тях във величавото им опустошение.

Тринайсетте събраха изпадналите в смут кораби помежду си и ги разбиха на парчета, използвайки всяко оръжие в арсенала си – уивърни, мечове, железни зъби. Който успееше да им се измъкне, бе даряван с жестоката милост на магиите на Роуан и Дориан. А който се измъкнеше и на тях...

Лизандра срещна окървавения поглед на Едион. Генералът принц й се подсмихна по типичния си вироглав начин, изпълвайки тялото й с тръпка, по-първична от жаждата за кръв.

– Не бива да оставяме вещиците с лошо впечатление, нали?

Лизандра отвърна на усмивката му и отново се хвърли в мелето.

Нямаше още много.

Магията на Роуан бе обтегната до точката на пречупване. Паниката тътнеше глухо в дъното на съзнанието му, но той продължаваше да вилнее, да коли с мечовете си всеки, който се промъкнеше през вятъра и леда му и суровата, необуздана сила на Дориан. Фенрис, Лоркан и Гавриел бяха изчезнали преди час или цяла вечност, несъмнено призовани от Майев, но армадата удържаше. Които и да бяха хората на Ансел от Брайърклиф, не се плашеха от елфически воини. И не за пръв път проливаха кръв. Същото важеше и за екипажа на Ролф. Нито един мъж не дезертира.

Тринайсетте не преставаха да беснеят над потъналия в суматоха елфически флот. Астерин Черноклюна раздаваше команди високо над тях и дванайсетте вещици разбиваха вражеските редици със свирепа, ловка решимост. Ако едно сестринство се сражаваше така, то цяла армия от тях...

И така, докато оцелелите кораби не решиха да постъпят по-умно от мъртвите си спътници и да бият отбой. Роуан стисна зъби. Ако Майев беше дала заповед за отстъпление...