Сара Маас - Империя на бури

– Разбира се, генерале. Наясно са. – Вестоносецът впи смаян поглед в Еванджелин и Лапичка, намиращи се в защитния пръстен на огъня. И не въоръженият елфически принц до него, не призрачният леопард с извадени нокти, а огънят на Елин го накара да пребледнее като смъртник. – Но ще ви чакат. Лорд Дароу обаче губи търпение. Притеснено му е извън стените на Оринт. Всъщност на всички ни е притеснено в последно време.

Елин изсумтя тихо. И още как .

Манон Черноклюна стоеше нащрек в единия край на дългия, тъмен мост към Морат и гледаше как сестринството на баба й се спуска от сивите облаци.

Дори сред пушилката от безчетните ковачници обемистата, черна като обсидиан роба на Върховната вещица на клана Черноклюни не можеше да бъде сбъркана. Никоя друга не се обличаше като Майка Черноклюна. Сестринството й излетя от тежката облачна пелена, спазвайки почтително разстояние от нея и придружаващата я ездачка на едър мъжки уивърн.

Манон и строените зад нея Тринайсетте не помръднаха от местата си, когато уивърните и ездачките им кацнаха на тъмните камъни в двора отвъд моста. Далеч изпод тях се чуваше мръсната, затрупана с отломки река, чийто екот се бореше за надмощие със стърженето на нокти по камък и шумоленето на прибиращи се криле.

Баба й бе дошла в Морат.

Или каквото беше останало от него, при положение че една трета от древната крепост лежеше в руини.

Астерин вдиша през зъби, когато бабата на Манон слезе от животното си с едно плавно движение и извърна смръщен поглед към черната развалина, издигаща се над Манон и Тринайсетте. Херцог Перингтън вече ги чакаше в съвещателната си зала и Манон не се съмняваше, че домашният му любимец, лорд Върнън, ще направи всичко по силите си да опетни името й и да я спъне. Ако имаше подходящ момент да се отърве от нея, то това беше сега – когато баба й можеше да види с очите си какво е постигнала.

И в какво се е провалила.

Манон остана с изпънат гръб, докато баба й прекосяваше широкия каменен мост със стъпки, заглушени от тътена на буйната река, далечния бумтеж на крила и металическия грохот на ковачниците, които работеха ден и нощ, за да въоръжат армията им. Щом баба й се доближи достатъчно, че да зърне бялото на очите й, Манон се поклони.

Скърцането на кожени дрехи й подсказа, че Тринайсетте са последвали примера й.

Като вдигна глава, Майка Черноклюна вече стоеше пред нея.

Смърт, жестока и коварна, дебнеше в опръсканите й със златисто ониксови очи.

– Води ме при херцога – нареди баба й вместо поздрав.

Манон усети как Тринайсетте се напрягат. Не заради думите на Върховната вещица, а заради сестринството й, което сега прииждаше зад нея. Истинска рядкост беше да я следват така отблизо и да я бранят.

Но тази цитадела принадлежеше на хората – и демоните. А и се очертаваше дълъг престой, може би дори постоянен, ако съдеха по факта, че баба й водеше със себе си красивата тъмнокоса млада вещица, която в момента топлеше леглото й. Майка Черноклюна не си бе позволила безразсъдството да остане без допълнителна защита. Макар и Тринайсетте да й подсигуряваха достатъчна безопасност. Или поне би трябвало.

Манон едва се сдържа да не извади железните си нокти, като си представи каква заплаха можеше да ги дебне.

Вместо това се поклони отново и се обърна към високите отворени порти на Морат. Тринайсетте сториха на двете им с Майка Черноклюна път, сетне редиците им пак се затвориха като смъртоносна завеса. Не биваше да поемат никакви рискове, не и когато ставаше дума за наследницата и Върховната вещица.

С почти беззвучни стъпки Манон поведе баба си през тъмните коридори на крепостта. Тринайсетте и сестринството на матроната ги следваха неотлъчно. Слугите ги нямаше – или защото наблюдаваха скришом отнякъде, или защото се бяха разбягали, следвайки повелята на човешките си инстинкти.

Докато се изкачваха по първото от многото вити стълбища към съвещателната зала на херцога, Майка Черноклюна проговори:

– Имаш ли да докладваш нещо?

– Не, бабо.

Манон потисна импулса си да надникне към вещицата, към прошарената й със сребристо тъмна коса, към бледото лице, прорязано от древна омраза, към ръждясалите, вечно извадени на показ зъби.

Към лицето на Върховната вещица, която бе белязала Втората й, която бе хвърлила мъртвородената дъщеря на Астерин в огъня, отричайки й правото да я прегърне поне веднъж. Която след това бе пребила Втората й и я бе запратила на сигурна смърт в снеговете, а нея самата бе заслепявала с лъжлива история почти век.