Сара Маас - Империя на бури

Манон се питаше какви ли мисли препускат из главата на Астерин сега. Какво се въртеше в главите на Сорел и Веста, които бяха намерили Астерин в снега. И й бяха помогнали.

Без да продумат и дума на Манон.

Креатура на баба си – това беше Манон. Макар че доскоро ролята не й се беше струвала толкова омразна.

– Разбра ли кой е отговорен за взрива?

Робата на матроната се развяваше зад нея, докато крачеха по дългия, тесен коридор към съвещателната зала.

– Не, бабо.

Черните очи със златни пръски се стрелнаха към нея.

– Колко удобно, Водачке на Крилото, че се оплакваш от експериментите на херцога, а само дни след това Жълтоногите изгарят в подземията.

Идеално! , едва не възкликна Манон. Макар и да бяха загубили няколко сестринства, експлозията поне бе сложила край на развъждането на онези валгски изчадия. Но Манон усети как вниманието на Тринайсетте се приковава към гърба на баба й.

И нещо като страх пробяга през вените й.

Страх от обвинението на Майка Черноклюна и от границата, която Тринайсетте чертаеха... която бяха начертали още преди известно време.

Неподчинение. Това правеха през последните месеци. Ако Върховната вещица научеше, щеше да върже Манон за някой кол и да я бичува, докато не съдереше кожата от гърба й. Щеше да накара Тринайсетте да гледат, за да им покаже колко безсилни са да отбраняват наследницата, а после щеше да им наложи същото наказание. И навярно да ги облее със солена вода за финал, повтаряйки упражнението ден след ден.

– Дочух, че била робинята на херцога, онази, човешката жена – отвърна студено Манон. – Но тъй като и тя самата е била изпепелена, никой не може да го потвърди. Не исках да ти губя времето с клюки и теории.

– Тя му е била подвластна.

– Но не и огънят й от сенки.

Огънят от сенки – могъщата сила, способна да изпари враговете им за секунди в комбинация с огледалните вещерски кули, които трите матрони строяха във Ферианската падина. Но със загубата на Калтейн се лишаваха и от всепомитащото си оръжие.

А херцогът нямаше да приеме друг господар сега, когато кралят му беше мъртъв. Не признаваше правото на законния принц върху престола.

Баба й не отговори.

Другата фигура на игралната дъска – принцът със сапфирени очи, който някога бе изпаднал в плен на валгски принц.

Вече освободен. И съюзен с младата златокоса кралица.

Достигнаха вратите на залата и Манон прогони всички мисли от главата си, когато стражите с празни погледи отвориха черния камък пред тях.

Веднага щом съзря масата от черно стъкло и кой стоеше на нея, над сетивата й се разстла убийствено спокойствие.

Върнън: висок, върлинест, с вечната си мазна усмивка и дрехи в терасенско зелено.

А до него – златокос мъж с кожа, бледа като слонова кост.

От херцога нямаше и следа. Непознатият се обърна към тях. Дори баба й застина за миг.

Не заради красотата на младия мъж, нито заради силата в изваяното му тяло или изящните му черни дрехи. А заради златистите му очи. Същите като тези на Манон.

Очите на валгските крале.

Манон начерта в главата си карта на изходите, прозорците, оръжията, които щяха да използват с Тринайсетте при бягството си. Инстинктът я подтикна да пристъпи пред баба си; обучението я накара да хване дръжките на двата си ножа още преди златоокият да е мигнал.

Той обаче впери валгските си очи в нея. И се усмихна.

– Водачке на Крилото. – Погледна към баба й и кимна. – Майко Черноклюна.

Гласът му беше чувствен, прекрасен и жесток. Но тонът му, повелителната нотка в него...

Самодоволната усмивка на Върнън изглеждаше някак напрегната, смуглата му кожа бе твърде бледа.

– Кой си ти – рече Манон на непознатия; по-скоро заповед, отколкото въпрос.

Мъжът кимна към свободните места около масата.

– Отлично се досещаш кой съм, Манон Черноклюна.

Перингтън. Незнайно как в друго тяло. Защото...

Защото онова другосветско, противно нещо, което често бе виждала да наднича през очите му... сега стоеше пред нея от плът и кръв.

Изопнатото лице на Майка Черноклюна й говореше, че и тя вече е наясно.

– Омръзна ми да нося онова провиснало месо – обясни той, настанявайки се с котешка грация на стола до Върнън. После махна с дългите си, мощни пръсти. – Враговете ми знаят кой съм. Защо да крия от съюзниците си?

Върнън се поклони и пророни:

– Господарю Ераван, позволете да донеса на Майка Черноклюна нещо за пийване. Дълго е пътувала.