Сара Маас - Империя на бури

Древен. Валгският крал беше толкова древен, че я караше да се чувства млада. В сравнение с него дори баба й беше като дете.

И навярно Майка Черноклюна бе постъпила глупаво, тласвайки ги към съюз с това същество. Манон се насили да срещне очите му.

– Ако имаме укрепления в Морат, Рифтхолд и Аниел, покриваме само южната половина на Адарлан. Ами на север от Ферианската падина? И на юг от Адарлан?

– Белхейвън продължава да е под мой контрол; тамошните лордове и търговци ламтят за злато. Мелисанде... – Златните очи на демонския крал се приковаха в една точка на запад отвъд планината. – Ейлве тъне в разруха под него, а Фенхароу, на изток, е запустяла кланица. В интерес на Мелисанде е да поддържа съюза си с мен, особено като се има предвид, че Терасен е останал без пукната пара. – Кралят плъзна поглед на север. – Елин Галантиус би трябвало вече да е достигнала двореца си. А когато Рифтхолд се превърне в пепелище, тя също ще се почувства много самотна на Север. Наследницата на Бранън няма съюзници на този континент. Вече не.

Манон обаче забеляза, че очите на краля демон отскочиха към Ейлве – само за част от секундата.

Тя надникна към баба си, която я гледаше с притихнало изражение, вещаещо смърт, ако Манон дръзнеше да каже нещо. Въпреки това тя се обърна към Ераван.

– Столицата ти е сърцето на търговията ти. Ако я нападна с легиона ми, няма да ти останат много човешки съюзници...

– Доколкото знам, Манон Черноклюна, легионът е мой.

Манон устоя на горящия му поглед, макар и да я събличаше гола.

– Ако опустошиш Рифтхолд – подхвана тя с безизразен тон, – владетели като лорда на Аниел и кралицата на Мелисанде, както и лордовете на Фенхароу може да решат, че си струва да поемат риска да се обединят срещу теб. Щом си готов да разрушиш собствената си столица, защо да вярват на обещанията ти за съюзничество? Първо обяви с декрет, че кралят и кралицата са врагове на континента. Представи ни като освободители на Рифтхолд, не като завоеватели, и останалите владетели ще си помислят дали да се обединят с Терасен. Ще разруша града достатъчно, че да им демонстрирам могъществото ни, но ще забраня на войската от Железни зъби да го изравняват със земята.

Златните му очи се присвиха в размишление.

Манон съзнаваше, че баба й е на косъм да забие нокти в бузата й, но остана с все така изправени рамене. Не я беше грижа за града и жителите му. Тази война наистина можеше да се обърне срещу тях, ако унищожението на Рифтхолд обединеше разпръснатите им врагове... което пък щеше да отложи завръщането на Черноклюните в Пустошта.

Очите на Върнън срещнаха нейните. Страх – и пресметливост. Той се извърна към Ераван.

– Водачката на Крилото има право, милорд.

Какво й убягваше? Върнън знаеше нещо.

Ераван обаче наклони глава и златистата му коса се спусна по челото му.

– Ето защо си Водачка на Крилото ми, Манон Черно-клюна, и защо Искра Жълтонога не ти отне поста.

Отвращение и гордост подеха битка в съзнанието й, но тя само кимна.

– И още нещо.

Манон остана неподвижна и в очакване.

Демонският крал се настани удобно в стола си.

– В Рифтхолд има една стъклена стена. Няма как да я пропуснеш. – Манон я знаеше, беше кацала отгоре й. – Поразруши града, колкото да вселиш страх, да покажеш силата ни. Но тази стена... Искам да я повалиш.

– Защо? – беше единственият й отговор.

Златните му очи се нажежиха като живи въглени.

– Защото унищожението на един символ може да прекърши духа на народа също колкото кръвопролитията.

Стъклената стена – мощта на Елин Галантиус. И милостта й. Манон кимна и чак тогава откъсна очи от неговите. Кралят направи жест с брадичка към затворените врати – безмълвен знак, че са свободни.

Манон напусна залата още преди той да се е обърнал към Върнън. Чак когато се отдалечи, й хрумна, че трябваше да остане, за да брани Майка Черноклюна.

Тринайсетте не проговориха, докато не кацнаха в личната си оръжейна във военния лагер; не бяха рискували дори докато оседлаваха уивърните си в новото им гнездо.

Двете придружаващи сестринства, избрани от Манон – и двете от Черноклюните, прелетяха през пушилката и мрака, които вечно се виеха около Морат, на път към собствените им оръжейни. И по-добре.

Застанала в калта пред набързо скалъпения лабиринт от ковачници и палатки, Манон обяви на събралите се пред нея Тринайсетте:

– Излитаме след трийсет минути.

Зад тях ковачи и прислужници вече бързаха да навлекат броните на завързаните с вериги уивърни.