Сара Маас - Империя на бури

Нейното семейство – и нейното кралство.

Две мечти, които отдавна смяташе за загубени, осъзна Елин, докато северният вятър брулеше косите й. Две мечти, заради които беше готова на всичко – да се погуби, да се продаде...

Тъкмо се канеше да тръгне към лагера, за да предпази Еванджелин от готварските умения на Роуан, когато забеляза предмета върху камъка отвъд поточето.

Прескочи водата с един скок и огледа внимателно подаръка от малкия й приятел.

Изработен от клонки, паяжини и рибешки люспи, дребният уивърн имаше обезпокоителна прилика с истинските. Крилете му бяха широко разперени, а пълната му паст с остри като шипове зъби зееше заплашително.

Вместо да го вземе от камъка, Елин впери очи на юг към древния масив на Оуквалд и крепостта Морат отвъд него. Към преродения Ераван, който я очакваше с армията си от вещици и валгски пехотинци.

Елин Галантиус, кралица на Терасен, знаеше, че скоро ще дойде време да докаже колко е готова да кърви в името на Ерилея.

Полезно беше, мислеше си Едион Ашривер, да пътуваш с двама даровити магьосници. Особено в такова скапано време.

Дъждът не спря да вали цял ден, докато се подготвяха за срещата. Роуан излетя на два пъти от лагера им, за да провери докъде са стигнали лордовете, но нито веднъж не ги видя или надуши.

Никой не смееше да тръгне по прословутите с калта си терасенски пътища в подобно време. Но като се имаше предвид, че пътуваха с Рен Алсбрук, Едион не се и съмняваше, че ще останат скрити чак до залез. Освен ако лошото време не ги беше забавило... което изобщо нямаше да го учуди.

Една гръмотевица прокънтя толкова близо, че околните дървета се разтресоха. Светкавицата, дошла по петите й, обагри мокрите листа в сребристо и озари света така ярко, че заслепи дори елфическите му очи. Но поне беше на сухо. И на топло.

Така усърдно избягваха цивилизацията, че не беше смогнал да види колко магьосници бяха излезли от скривалищата си – и кой се радваше на възродените си дарби. Зърна само едно момиче, около деветгодишно, да тъче струйки вода над фонтана в селото си, забавлявайки шумна групичка други деца.

Хора с каменни, белязани лица гледаха представлението от сенките, но никой не се намеси. Вестоносците на Едион му бяха съобщили, че повечето хора вече знаеха как кралят на Адарлан е потискал магията с тъмните си сили през последните десет години. Но въпреки това се съмняваше онези, които бяха понесли загубата й и изтреблението на вида си, да разкрият силите си в скоро време.

Поне докато смелчаци като спътниците му и онова момиченце на площада не покажеха на света, че е безопасно да го сторят; че момиче, владеещо водната магия, можеше да подсигури благоденствие на селото си и обработваемите земи около него.

Едион свъси вежди към притъмняващото небе, въртейки небрежно Меча на Оринт между дланите си. Дори преди магията да изчезне, една раса всяваше най-много страх в сърцата на останалите и в най-добрия случай членовете й живееха като парии, а в най-лошия – биваха изтребвани. Дворовете във всяка земя от векове ги преследваха като шпиони и наемни убийци. Но неговият двор...

Доволно, гърлено мъркане се разнесе из малкия им лагер и Едион отмести поглед към предмета на размислите си. Еванджелин си тананикаше, коленичила върху спалния си чувал, и прокарваше нежно конската четка през козината на Лизандра.

Дни наред не беше успял да свикне с облика й на призрачен леопард. Годините, прекарани в Еленови рога, бяха развили у него първичен инстинкт за самосъхранение. А сега Лизандра лежеше по корем с прибрани нокти, докато повереницата й я чешеше.

В този си вид не приличаше особено на шпионин, нито на асасин. Усмихна се на бледозелените й очи с натежали от удоволствие клепачи. Как ли щяха да реагират на такава гледка лордовете?

Спътницата им хамелеон използваше седмиците, които бяха прекарали в път, да изпробва нови форми: птици, горски зверове, насекоми, често склонни да жужат в ухото му или да го хапят. Рядко – наистина рядко – Лизандра приемаше човешката форма, в която за пръв път я беше видял. Но като се имаше предвид какво й бяха причинили и какви неща я бяха принуждавали да прави в човешкото си тяло, Едион не я винеше.

Макар че щеше да й се наложи да си възвърне някогашния облик, когато я представеха като дама в двора на Елин. Чудно му беше дали щеше да си възвърне онова прелестно лице, или да надене друга човешка кожа.

Освен това се питаше какво ли е чувството да променяш костите, кожата и цвета си – не че й бе задал този въпрос. Главно защото Лизандра не беше приемала човешки облик от доста време.