Сара Маас - Империя на бури

Нищо че Елин носеше оръжие, способно да изтрие цялата долина от лицето на земята заедно с планината Еленови рога над нея. А това беше само магията й.

Роуан се заигра с един кичур от косата й – отново избуяла почти до гърдите й.

– Тревожи те фактът, че Ераван още не ни е погнал.

Тя прокара език по зъбите си.

– Какво го спира? Ние ли грешим, че чакаме покана да го нападнем? Може би нарочно ни позволява да съберем силите си, с Едион да вдигнем Гибелния легион и да натрупаме още по-голяма армия около него, само и само да се наслади на възможно най-пълното ни поражение?

Пръстите на Роуан застинаха в косата й.

– Чу какво каза вестоносецът на Едион. Взривът е сринал голяма част от Морат. Може тепърва да се изправя на крака.

– Никой не пое отговорност за взрива. Нещо ме кара да се съмнявам.

– Всичко те усъмнява.

Тя отвърна на погледа му.

– В теб не се съмнявам.

Роуан погали с пръст бузата й. Дъждът отново се усили и кроткото му барабанене беше единственият звук на километри от тях.

Елин се надигна на пръсти. Чувствайки очите на Роуан върху себе си, как тялото му застива с хищническа съсредоточеност, тя целуна ъгълчето на устата му, горната им извивка, другото им ъгълче.

Леки, закачливи целувки. Предвидени да проверят кой от двама им ще се поддаде на изкушението пръв.

Роуан го стори.

Вдиша рязко и я сграбчи за ханша, придърпвайки я към себе си, а после наклони глава така, че да покрие устата й със своята, и задълбочи целувката им толкова, че коленете й заплашиха да се подвият под нея. Езикът му докосна нейния с мудно, обиграно движение, което й подсказа какво точно е способен да направи на друго място.

В кръвта й пламнаха въглени и мъхът под краката им изсъска, а дъждът се превърна в пара.

Елин прекъсна задъхано целувката, доволна да види, че и гърдите на Роуан се надигаха и спадаха в неравен ритъм. Толкова прясна – притегателната сила помежду им още беше толкова прясна, толкова... сурова. Всепоглъщаща. И плътското желание беше само една малка част от нея.

Роуан караше магията й да запее. Навярно защото беше неин каранам, но... нейната магия искаше да танцува с неговата. И от скрежа, проблясващ в очите му, й ставаше ясно, че неговата жадуваше същото.

Роуан се приведе напред, докато не опря челото си в нейното.

– Скоро – обеща й той с дрезгав, нисък глас. – Нека първо намерим някое безопасно място, от което ще успеем лесно да се отбраняваме.

Защото безопасността й винаги щеше да е най-важна за него. Основното беше тя да е защитена, жива. Беше го научил по трудния начин.

Сърцето й се сви и тя се отдръпна назад, за да вдигне ръка до лицето му. Роуан прочете нежността в очите й, в тялото й и собствената му вродена свирепост отстъпи пред ласкавостта, каквато малцина бяха зървали у него. Гърлото я болеше от усилието да задържи думите си неизречени.

Вече от доста време беше влюбена в него. По-дълго, отколкото й се щеше да си признае.

Опита да не мисли за това дали и той изпитваше същите чувства към нея. Тези неща – тези мечти – се намираха най-отдолу в много, много дълъг и кървав списък с приоритети.

Затова Елин го целуна нежно и ръцете на Роуан отново обгърнаха ханша й.

– Огнено сърце – пророни той до устните й.

– Мишелов – прошепна тя до неговите.

Смехът на Роуан отекна в гърдите й.

Сладкото гласче на Еванджелин изчурулика откъм лагера:

– Дойде ли време за закуска?

Елин изсумтя. Лапичка и Еванджелин вече бутаха горката Лизандра, просната в облика си на призрачен леопард, до безсмъртния огън. Едион лежеше неподвижен като камък от другата му страна. По всяка вероятност Лапичка щеше да нападне него след това.

– Хранааааааааа ! – извика Еванджелин. Само след миг кучето й отвърна с вой.

Лизандра изръмжа и двамата нетърпеливци замлъкнаха.

Роуан се засмя отново, а Елин си помисли, че този смях никога нямаше да й омръзне. Нито усмивката му.

– Трябва да приготвим закуска – каза той, извръщайки се към лагера, – преди Еванджелин и Лапичка да са обърнали всичко с главата надолу.

Елин се изкиска, но надникна през рамо към гората, стелеща се към Еленови рога. Към лордовете, които вероятно вече пътуваха на юг, за да решат заедно как ще подходят към войната... и как ще изградят наново рухналото си кралство.

Щом погледна напред, Роуан вече крачеше към лагера, а червенозлатистата коса на Еванджелин проблясваше, докато момиченцето подскачаше покрай капещите дървета, умолявайки принца за печени филийки и яйца.