Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

През последните седмици с помощта на източниците на Азриел се бяха трудили да съставят стратегията ни с точност до минутата. Ако се окажеше, че ми трябва повече време от отделеното, ако нямаше как да помръднем Котела от мястото му. всичко щеше да е било напразно. Но не и тези жертви. Не, те не ме притесняваха изобщо.

Тези хора бяха наранили Рис. Бяха си донесли вериги, с които да отнемат силите му. Техен легион беше опустошил града ми.

Слязох в древна тъмница с потъмнели каменни стени. Мор вървеше близо до мен и очите й шареха трескаво. Вече знаех, че тя беше последната отбранителна линия.

Ако Касиан и Азриел пострадаха, на нея се полагаше да ме измъкне от това място на всяка цена. И чак тогава да довърши мисията.

Но не видях жива душа в тъмницата — не и след като илирианците ни проправеха път. Справяха се с удивителна вещина.

Достигнахме поредното стълбище, водещо надолу, надолу и все по-надолу.

Посочих към дъното му със свит стомах.

— Там долу е.

Касиан тръгна пръв с окървавения си меч в ръка. Мор и Азриел като че ли не си поеха дъх, докато не чуха тихия му сигнал откъм каменната катакомба.

Мор опря длан в гърба ми и тръгнахме надолу към мрака.

У дома — въздъхна Книгата на Диханията. — У дома.

Касиан стоеше в обла зала, разположена точно под замъка. Над рамото му витаеше кълбо елфическа светлина.

А в центъра на залата, издигнат върху малък постамент, стоеше Котелът.

Котелът беше отсъствие и присъствие. Тъмнина й. началото й, каквото и да беше то.

Само не и живот. Не и радост или светлина, или надежда.

Беше с размерите на вана, изкован от тъмно желязо, а трите му крака — същите онези, заради които кралят бе претършувал храмовете — приличаха на пълзящи корени, покрити с тръни.

Никога не бях виждала по-ужасно нещо — и по-примамливо.

Лицето на Мор бледнееше като восък.

— Побързай — подкани ме тя. — Имаме само няколко минути.

Азриел огледа стаята, стълбището, от което бяхме дошли, Котела, краката му. Понечих да се доближа до постамента, но той ме спря с ръка.

— Слушайте.

Заслушахме се.

Не чухме думи. А пулс.

Сякаш през залата циркулираше кръв. Сякаш Котелът имаше туптящо сърце.

Сходството събира. Тръгнах към него. Мор ме следваше по петите, но не ме спря, когато се качих на постамента.

В Котела имаше само мастилена, виеща се чернота.

Може би цялата вселена произхождаше от него.

Докоснах ръба му и илирианците се напрегнаха осезаемо до мен. Болка — болка и екстаз, и сила, и слабост нахлуха в тялото ми. Всичко съществуващо и несъществуващо, огън и лед, светлина и мрак, потоп и суша.

Картата на сътворението.

Намерих пътя обратно до съзнанието си и се подготвих за заклинанието.

Извадих листа с разтреперана ръка и пръстите ми докоснаха едната половина от Книгата.

Сладкодумна лъжкиня, многолика дама…

Хванала с една ръка Книгата на Диханията, а с другата — ръба на Котела, излязох от себе си и през кръвта им пробяга силен заряд, сякаш се бях превърнала в гръмоотвод.

Да, вече знаеш, принцесо на мършата… знаеш какво трябва да сториш…

— Фейра — прошепна предупредително Мор.

Но устата ми беше чужда, устните ми сякаш бяха чак във Веларис, когато енергиите на Котела и Книгата се сляха в мен.

Другата — изсъска Книгата. — Донеси ни другата… събери ни, освободи ни.

Извадих Книгата от джоба си и я пъхнах под мишница, напипвайки втората половина.

Прелестно момиче, красива птичка… толкова мило, така великодушно…

Заедно заедно заедно.

— Фейра. — Гласът на Мор проряза песента и на двете половини.

Амрен грешеше. Поотделно силата им беше раздвоена — недостатъчна да се пребори със свирепото могъщество на Котела. Но ако бяха заедно. да, ако бяха заедно, заклинанието щеше да проработи.

Щях да се превърна не в проводник помежду им, а в техен повелител. Нямаше как да преместим Котела — трябваше да го надвием тук.

Осъзнавайки какво се канех да направя, Мор изруга и скочи към мен.

Но твърде късно.

Положих едната половина от Книгата върху другата.

Тиха вълна мощ заглуши ушите ми, подкоси костите ми.

А после нищо.

Отнякъде далеч Мор каза:

— Не бива да рискуваме.

— Дай и минута — прекъсна я Касиан.

Аз бях Книгата и Котелът, и звук, и тишина.

Бях жива река, в която двете се преливаха в бурен танц, като прилив без начало и край.

Заклинанието. магическите думи.