Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Пред Котела Книгата изглежда безобидна — предупреди ме тя. — Ако заклинанието не проработи или не успеете да го откраднете, просто си тръгнете . -Кимнах. Тя плъзна поглед по всички ни. — Сполука.

Не очаквах повече загриженост от нея.

Обърнах се към Мор, която вече ме чакаше с протегнати ръце. Азриел щеше да ответрее Касиан и Рис, оставяйки другаря ми на няколко километра от брега, след което отново щяхме да се съберем с илирианците.

Тръгнах към Мор, но Рис излезе на пътя ми с напрегнато лице. Надигнах се на пръсти и го целунах.

— Ще се справя. всички ще се справим.

Той задържа очи върху моите дори по време на целувката, а когато се откъснах от него, погледът му отскочи към Касиан.

Касиан се поклони.

— С живота си, Велики господарю. Ще я браня с живота си.

Рис погледна към Азриел. Той също се поклони и заяви:

— И аз със своя.

Явно на другаря ми това му стигаше. Накрая погледна и към Мор.

Тя кимна и рече:

— Знам си заповедите.

Стана ми чудно какви ли са — защо не ме бяха запознали с тях, — но тя вече държеше ръката ми.

Изчезнахме от фоайето, преди да се сбогувам с Амрен.

Изчезнахме — и усетих, че пропадам през открития въздух към нощното море.

Нечие топло тяло се блъсна в моето и ме улови, преди да се уплаша и да се ответрея нанякъде.

— Спокойно — каза Касиан и направи вираж надясно.

Погледнах надолу — Мор още летеше към тъмните води, но в следващия миг се изпари.

От Рис нямаше и следа. На няколко метра пред нас Азриел представляваше бърза сянка над черния океан, устремена към сушата, която наближавахме стремглаво.

Хиберн.

Не се виждаха светлини. Но го чувствах някак. древен. Като паяк, чакал търпеливо в мрежата си дълго, дълго време.

— Идвал съм тук два пъти — пророни Касиан. — И двата пъти броях минутите до мига, в който ще си тръгна.

Разбирах защо. Пред нас се издигаше стена от костенобели скали, чиито плоски, тревисти върхове преминаваха в сухи хълмове. И непреодолимо чувство за празнота.

Амаранта беше предпочела да изколи всичките си роби, вместо да ги освободи. И бе служила като командир на това място — един от многото. Ако армията, нападнала Веларис, беше просто авангардът. Преглътнах и свих ръце в юмруци под ръкавиците си.

— Ето го замъка му — обяви Касиан през стиснати зъби и кривна натам.

Отвъд една чупка в брега, изграден в скалите над океана, се издигаше строен, порутен дворец от бял камък.

Не от величествен мрамор или изящен варовик, а. мръснобял. С цвят на кост. Десетината му кули сякаш пронизваха нощното небе. По някои от прозорците и терасите мъждукаха светлинки. Отвън не се виждаше движение, дори стражи.

— Къде са всички?

— В момента стражите се сменят. — Точно на това разчиташе стратегията им. — В дъното има малка вратичка, където ще ни чака Мор. Това е най-прекият път към долните етажи.

— Предполагам не може да ни ответрее вътре.

— Има прекалено много защитни заклинания, а нямаме време да се бори с тях. Рис би успял, но с него ще се видим чак на излизане.

Устата ми пресъхна. Книгата прошепна до сърцето ми:

У дома… води ме у дома.

И наистина го усещах. С всеки метър, който прелитахме, все по-бързо и по-бързо, спускайки се толкова надолу, че океанската пяна смрази костите ми. усещах го.

Древен. Жесток. Предан единствено на себе си.

Котелът. Нямаше нужда да проучват къде точно го държат в замъка. Несъмнено щеше да ме привлече към себе си. Потреперих внезапно.

— Спокойно — повтори Касиан.

Полетяхме към основата на скалите и малката вратичка там. Мор я беше отворила и ни чакаше с меч в ръка.

Касиан въздъхна, но Азриел я достигна пръв, кацайки ловко и тихо, и моментално проникна в двореца, за да проучи коридора напред.

Мор ни изчака, вперила очи в Касиан. Не си казаха нито дума, но погледите, които си размениха, далеч не бяха случайни. Зачудих се какво ли им подсказваха обучението и изострените им сетива.

Проходът беше тъмен, тих. След секунда Азриел се появи на входа му.

— Справих се със стражите. — Имаше кръв по ножа му. Ясенов нож. Студените очи на Аз срещнаха моите. — Побързайте.

Нямаше нужда да се съсредоточавам, за да намеря скривалището на Котела. Той сякаш теглеше всеки мой дъх, призоваваше ме към тъмната си прегръдка.

Достигнехме ли кръстопът в прохода, Касиан и Азриел се разделяха и в повечето случаи се връщаха с окървавени ножове и ме подканваха да побързам.