Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Към Хиберн тогава — отговорих накрая.

Час по-късно вече се изкачвах по стълбището, когато осъзнах, че все още нямам представа в коя стая да отида. Откакто се бяхме върнали от колибата, спях в своята, но. защо не в неговата?

Тамлин си имаше свои собствени покои, но идваше в моята стая. И сега нещата май не бяха по-различни.

Почти достигах вратата на стаята ми, когато Рисанд провлачи зад мен:

— Може да използваме и твоето легло, ако искаш, но. — Стоеше облегнат до отворената врата на своята стая. — Избирай: или твоето, или моето, но при всички случаи отсега нататък ще спим в едно. Просто ми каже дали да пренеса моите дрехи, или твоите. Стига и ти да си съгласна.

— Не искаш ли. не искаш ли да имаш свое собствено пространство?

— Не — отсече той. — Все пак трябва да ме браниш от враговете ни с водните си вълци.

Изсумтях. Беше ме накарал да му разказвам тази част от историята ми отново и отново. Кимнах с брадичка към неговата стая.

— Твоето легло е по-голямо.

И въпросът беше уреден.

Като влязох в стаята му, дрехите ми вече ме чакаха в гардероб, разположен до неговия. Огледах грамадното легло и широкото пространство около нас.

Рис затвори вратата и отиде до бюрото си, откъдето взе малка кутия и ми я подаде.

Отворих капака й с разтуптяно сърце. Сапфирът с форма на звезда проблесна на светлината от свещите, сякаш в камъка бе затворен един от духовете на Звездопада.

— Пръстенът на майка ти?

— Даде ми го, за да ми напомня, че винаги ще е с мен, дори в най-тежките дни на бойното ми обучение. А като достигнах пълнолетие, си го взе обратно. Беше семейна реликва, предавана от жена на жена поколения наред. Сестра ми още не се беше родила, затова не знаеше, че ще има на кого да го предаде и го подари на Тъкачката. Каза ми, че ако някой ден се оженя или намеря другарката си, избраницата ми трябваше да е достатъчно умна или силна, за да си го вземе обратно. В противен случай съюзът ни нямаше да оцелее. Обещах на майка ми, че привържа ли се към жена, ще я подложа на това изпитание. И пръстенът си остана в онази горска колиба векове наред.

Лицето ми пламна.

— Каза ми, че предметът бил много ценен.

— Така е. Безкрайно скъп е за мен и семейството ми.

— Значи, срещата ми с Тъкачката.

— Беше много важно да установим дали наистина си способна да усещаш такива предмети. Но. избрах точно този предмет по свои лични подбуди.

— Значи съм спечелила сватбения си пръстен, без дори да ме попиташ дали искам да се омъжа за теб.

— Може да се каже.

Килнах глава.

— А. искаш ли да го нося?

— Само ако ти искаш.

— Но ако в Хиберн. Да кажем, че нещата не потръгнат. Ще има ли как да разберат, че точно ти си мой другар? Дали няма да използват това знание срещу теб?

В очите му заискря гняв.

— Ако ни видят заедно и подушат и двама ни, ще се досетят.

— А ако се появя сама със сватбен пръстен от Двора на Нощта.

Той изръмжа тихо.

Затворих кутията с пръстена вътре.

— След като обезвредим Котела. Тогава ще обявим официално връзката си, ще се оженим, ще организираме абсурден прием и ще поканим всички жители на Веларис до един.

Рис взе кутията от ръцете ми и я остави на нощното шкафче, преди да ме поведе

към леглото.

— А ако искам да направим и нещо още по-сериозно?

— Слушам те — прошепнах, докато ме полагаше върху чаршафите.

Никога през живота си не се бях опасвала с толкова стомана. Носех оръжия в ножници по цялото си тяло, в ботушите си, във вътрешните си джобове. А на гърба ми беше закачен илирианският меч.

Едва преди няколко часа бях изпитала удивителна радост след толкова ужаси и тъга. Едва преди няколко часа бях в обятията му и правехме любов.

А сега Рисанд, мой другар, Велик господар и партньор, стоеше до мен във фоайето заедно с Мор, Азриел и Касиан, въоръжени и готови в люспестите си брони. Всички мълчахме.

Амрен първа наруши тишината.

— Кралят на Хиберн е стар, Рис, много стар. Не се бавете.

Едно гласче прошепна до гърдите ми:

Здравей, прекрасна, дяволита лъжкиньо.

Двете половини на Книгата на Диханията, всяка прибрана в различен джоб. В една от тях беше изписано четливо заклинанието, което трябваше да изрека. Не смеех да го произнеса на глас, макар че го бях прочела поне десетина пъти.

— Ще се върнем, преди да усетиш липсата ни — обеща Рисанд. — Брани Веларис.

Амрен огледа облечените ми в ръкавици ръце и оръжията ми.