Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

— Намери Азриел и Амрен.

Вече достигаха крайморските скали. Безчет летящи същества с дълги крайници. Някои носеха войници в ръцете си. Нашествие.

— Касиан.

В ръката на Касиан се беше появил илириански меч, същият като онзи на гърба му. В другата проблясваше боен нож. Подаде ми и двете оръжия.

— Връщай се в къщата. Веднага.

Но аз нямах такова намерение. Можех да използвам силата си: да замразя крилете им, да ги подпаля, да ги прекърша. Колкото и да бяха, колкото й.

Главоломно, сякаш носени от свиреп вятър, летящите нашественици достигнаха границата на града. И заобсипваха със стрели хората, които крещяха панически и търсеха укритие по улиците. Грабнах оръжията от ръцете му и хладните им метални дръжки изсъскаха в горещите ми като ковашки огнища длани.

Касиан вдигна ръка във въздуха и от Сифона му изригна червена светлина, образувайки твърда стена в небето над Веларис, точно пред страховития аскер.

Когато първите крилати твари се блъснаха в щита му, Касиан изскърца със зъби, сякаш усещаше всеки удар.

Прозрачната червена стена започна да се отдалечава, изблъсквайки ги назад.

Но пред ужасените ни погледи съществата и налетяха с протегнати напред ръце.

Не бяха най-обикновени елфи. Магията в мен запращя неудържимо.

Всичките бяха като Атора.

С дълги крайници, сива кожа, змийски муцуни и остри като бръсначи зъби. И когато легионът от чудовища проби щита на Касиан, сякаш беше паяжина, видях, че по длъгнестите им сиви ръце проблясваха ръкавици от онзи синкав камък, с който бяха оковали Рис.

Камъкът, отблъскващ магията. Едно от най-силните оръжия на краля на Хиберн.

Съществата проникваха неумолимо през щита.

Касиан изпрати втори, но някои от тях кривнаха навреме и се устремиха към покрайнините на града, останали незащитени от магията на Сифона. Горещината, която се надигаше в дланите ми, угасна и се превърна в студена, лепкава пот.

Хората крещяха, бягаха. И знаех, че щитовете му няма да удържат дълго.

— ВЪРВИ! — изрева Касиан.

Скочих веднага, съзнавайки, че най-вероятно стоеше тук заради мен, но Азриел и Амрен му бяха нужни.

Високо над нас три от съществата нападнаха купола на червения щит и го заразкъсваха с каменните си ръкавици.

Ето защо кралят бе отлагал атаката през последните месеци: за да събере арсенала си от оръжия, с които можеше да пребори магията и Великия господар, разчитащ на нея.

Над нас зейна дупка и Касиан ме бутна на земята до мраморния парапет. После разпери криле над мен и закова зад гърба ми крака като камък.

Писъци и съскащ смях огласиха моста, а после.

Влажно изхрущяване.

— По дяволите — извика Касиан. — По дяволите …

Той отстъпи назад и аз скочих изпод него, за да видя.

Кръв лъщеше по белия мраморен мост, блещукаше като рубини на слънчевата светлина.

А върху един от високите, изваяни стълбове с фенери, обточващи моста.

Тялото й беше извито от сблъсъка, сякаш в екстаз.

Златистата й коса беше орязана до черепа. Златистите й очи бяха избодени.

Гърчеше се, нанизана на стълба, щръкнал през слабия й торс. Кръвта й оцветяваше метала над нея.

Някой повърна на моста и продължи да бяга.

Но аз не можех да откъсна поглед от златната кралица. И от Атора, който влетя през дупката в щита и кацна на окървавения стълб.

— Поздрави от простосмъртните кралици — изсъска той. — И Юриан.

После излетя отново и с един бърз, ловък вираж се отправи към квартала на театрите, откъдето току-що си бяхме тръгнали.

Касиан веднага се стрелна подир Атора, но преди да излети, спря и се обърна към мен.

— Хвани го! — извиках дрезгаво аз.

— Бягай у дома. Веднага.

Това беше окончателната му заповед — после се изстреля в небето след Атора, който вече беше изчезнал сред обгърнатите в смут улици.

В червения щит около мен зейваха нови и нови дупки и крилатите страшилища се изливаха през тях, спускайки хибернските войници, които бяха пренесли през океана.

Войници с всевъзможен облик и размер — нисши елфи.

Окървавената уста на златната кралица се отваряше и затваряше, сякаш гледах риба на сухо. Спаси я, помогни й.

Кръвта ми. Можех да.

Пристъпих към нея. Но в този миг тялото й провисна на стълба.

И смъртта й прелетя на тихи криле край онази част от мен, откъдето извираше силата ми.

Във внезапно спусналата се тишина избухнаха писъци, бумтеж на гигантски криле и свистене на стрели.

Побягнах. Побягнах към моя бряг на Сидра, към градската къща. Не вярвах, че ще успея да се ответрея дотам — едвам мислех през паниката, нахлула в главата ми. Само до няколко минути щяха да достигнат и нашата улица. Имах само няколко минути да стигна дотам и да прибера колкото можех повече хора вътре. Къщата беше защитена със заклинания. Никой не можеше да влезе вътре, дори тези твари.