Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Неста погледна към Илейн. По-малката ми сестра още немееше смаяно. Чаят, приготвен от нея — най-ароматният, най-екзотичен чай на пазара, — стоеше недокоснат на масата.

Илейн докосна с палец железния пръстен върху ръката си.

— Изборът е твой — рече Неста с необичайна нежност.

Заради нея беше готова да се пресели в Притиан.

Илейн преглътна. Приличаше на сърна, попаднала в клопка.

— Аз. аз не мога. Аз.

Но другарят ми кимна — любезно. С разбиране.

— Войниците ми ще охраняват дома ви напълно невидими и неосезаеми. Сами ще се грижат за себе си. Ако все пак размислите, един от тях ще ви чака в тази стая всеки ден по пладне и в полунощ. Моят е дом е и ваш дом. Вратите му винаги ще бъдат отворени за вас.

Погледът на Неста прескочи от Рис към Касиан, а накрая и към мен. Лицето и още бледнееше от отчаяние, но. въпреки това сведе глава в поклон. И ми каза:

— Ето защо си нарисувала звезди по твоето чекмедже.

Веднага се прибрахме във Веларис, тъй като очаквахме кралиците бързо да забележат липсата на Книгата, особено ако беглото загатване за шестата в писмото на златната кралица не говореше за предателство помежду им.

Амрен веднага взе втората половина от Книгата и дори не попита как е минала срещата, преди да се усамоти в трапезарията на градската къща. И всички зачакахме.

Чакахме дълго време.

Минаха два дни.

Амрен още не беше разшифровала текста.

В ранния следобед Рис и Мор тръгнаха към Двора на Кошмарите — за да върнат Веритас на Кеир, без да усети, и да се уверят, че камерхерът подготвя войската си. Касиан беше получил сведения, че илирианските легиони вече лагеруват отвъд планината и чакат заповед да отлетят към първото полесражение.

И скоро щяха да я получат, осъзнах аз. Дори да обезсилехме Котела с помощта на Книгата, дори аз самата да успеех да попреча на краля да разбие стената и света, армиите му вече бяха в готовност. Но можеше и ние да направим първата стъпка, след като обезопасяхме Котела.

Нямаше вести от сестрите ми и войниците на Азриел не докладваха да са размислили. Знаех, че баща ми още търгува на континента. Поредният фактор, който можеше да промени нещата.

От кралиците също нямаше вести. А именно за тях мислех най-често. За двуликата, златноока кралица, която не само приличаше на лъвица. но и имаше лъвско сърце.

Надявах се да я видя отново.

Докато Рис и Мор ги нямаше, Касиан и Азриел се настаниха в градската къща, където продължиха да планират неизбежното ни посещение в Хиберн. След онази първа вечеря, когато Касиан беше извадил една от изключително старите бутилки вино на Рис, за да полеем единението ни със стил, сега илирианците идваха да ми правят компания, да вечерят с мен й. изобщо да се грижат за мен.

Рис го потвърди, когато същата вечер му писах и листът изчезна. Очевидно не го притесняваше, че враговете му вероятно са го проследили до Двора на Кошмарите. Ако Хиберн искаше да го атакува там. да заповяда.

Бях му написала:

Как да обясня на Касиан и Азриел, че не е нужно да стоят тук, за да ме пазят? Компанията им ми е приятна, но не ми трябват стражи.

Той отвърна:

Нищо не им обяснявай. Просто им постави граници, ако си позволяват твърде много, но все пак си тяхна приятелка — и моя другарка. Закрилят те инстинктивно. Ако ги изриташ от къщата, ще киснат на покрива.

Вие, илирианците, сте непоносими, коментирах.

А Рис отвърна просто:

Добре че компенсираме с впечатляващ размах на крилете.

Въпреки че се намираше в другия край на земите си, думите му накараха кръвта ми да кипне и пръстите на краката ми да се свият. Едвам задържах химикалката колкото да напиша:

Впечатляващият ти размах ми липсва в леглото. В мен.

Не се и съмнявам, отговори той.

Аз изпуфтях и надрасках:

Кучи син.

Почти усетих смеха му по връзката ни — другарската ни връзка. Рис написа:

Като се върна, ще отидем в онзи магазин отвъд Сидра и ще премериш всичкото им дантелено бельо пред мен.

Заспах с мисълта за това. Искаше ми се моята ръка да е неговата, да приключи работата си в Двора на Кошмарите по-скоро и да се върне при мен. Пролетта пукваше по хълмовете и върховете на Веларис. Нямах търпение да се понеса над жълто-лилавия пейзаж с него.

На следващия следобед Рис още го нямаше, Амрен продължаваше да разучава Книгата, Азриел патрулираше из града и по околното крайбрежие, а двамата с Касиан — колкото и изненадващо да звучеше — тъкмо излизахме от ранно изпълнение на древна, многоуважавана елфическа симфония. Амфитеатърът се намираше от другата страна на Сидра и макар че той ми беше предложил да ме отнесе по въздух, аз бях предпочела да се разходя. Нищо че мускулите ми протестираха бурно след жестокия сутрешен урок.