Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Старата кралица ни огледа с присвити очи и изпуфтя.

— След обидното ви поведение миналия път. — Тя хвърли укорителен поглед към Неста. Сестра ми й отвърна с типичната си несломима жар в очите и старицата изцъка с език. — Много дни обмисляхме дали да се върнем. Както виждате, три от нас счетоха обидата за непростима.

Лъжкиня. Обвиняваше Неста, за да посее раздор помежду ни заради онова, което сестра ми бе защитила така пламенно.

— Ако това е най-тежката обида, която сте получавали през животите си — подхванах аз с изненадващо спокоен тон, — бих казала, че ви чака доста неприятна изненада, когато войната се развихри.

Устните на златокосата потрепнаха отново, а кехлибарените й очи пламнаха — същинска лъвица.

— Значи все пак е спечелил сърцето ти, унищожителке на проклятия — измърка към мен.

С Рис и Мор седнахме на столовете си и без да откъсвам поглед от нея, заявих:

— Не мисля, че Котелът случайно ни е помогнал да се намерим един друг точно в навечерието на новата война между народите ни.

— Котелът? Народите ни? — Златокосата се заигра с рубинения пръстен върху ръката си. — Нашият народ не се кланя на Котела; нашият народ не разчита на магия. В моите очи има ваш народ и наш. Вие не сте много по-пристойни от Децата на благословените. — Тя вдигна едната си съвършено оформена вежда. — Какво се случва с тях, когато прекосят стената? — Погледът й прескочи между Рис, Касиан и Азриел. — В плячка ли се превръщат? Или ги използвате и изхвърляте на боклука, за да стареят и губят силите си, докато вие оставате вечно млади? Колко жалко. каква несправедливост, че точно ти, унищожителке на проклятия, си получила онова, за което всички онези глупци са се молели. Безсмъртие, вечна младост. Какво щеше да прави лорд Рисанд, ако ти старееше, докато той си стоеше същият?

— Има ли някакъв смисъл във въпросите ти — подхвана спокойно Рис, — освен да се любуваш на собствения си глас?

Тя се засмя тихо и се обърна към старата кралица сред шумолене на жълта коприна. Старицата протегна сбръчкана ръка към кутията във фините пръсти на Мор.

— Това ли е доказателството, което ни обещахте?

Не го правете — закрещя сърцето ми. — Не им показвайте.

Преди Мор да е помръднала, извиках вниманието върху себе си.

— Любовта ми към Великия господар не е ли достатъчно доказателство за добрите ни намерения? Присъствието на сестрите ми не ви ли говори нещо? На пръста на едната има желязна годежна халка, въпреки това е тук.

На Илейн като че ли й се прииска да скрие ръка зад полите на розово-синята си рокля, но запази самообладание, докато кралиците я изучаваха с поглед.

— Бих казала, че това е доказателство единствено за глупостта й — отвърна подигравателно златокосата, — щом е сгодена за елфомразец. и рискува бъдещето си с него, помагайки на вас.

— Не смей — изсъска Неста с отровен глас — да се изказваш по теми, за които не знаеш нищо.

Златната кралица сключи ръце в скута си.

— Пепелянката проговори отново. — Тя вдигна вежди към мен. — Не смяташ ли, че би било по-разумно да не присъства на тази среща?

— Тя ми предоставя къщата си и рискува общественото си положение, за да провеждаме тези срещи с вас — отвърнах. — Има право да чуе какво се обсъжда под покрива й. Да присъства като представител на тукашните. И двете имат това право.

Старицата прекъсна по-младата, преди да ми е отговорила, и отново махна със спаружена ръка към Мор.

— Покажете ни тогава. Докажете, че грешим.

Рис кимна леко на Мор. Не — не биваше. Не биваше да им разкриват чудото на Веларис, на дома ми.

Войната изисква жертви — каза Рис в съзнанието ми през тясната пролука, която държах постоянно отворена за него. — Ако не заложим Веларис, може да загубим Притиан … и още много.

Мор вдигна капака на черната кутия.

Сребърното кълбо вътре проблесна като звезда в стъкленица.

— Това е магическото кълбо Веритас — обяви Мор с глас, който прозвуча едновременно млад и стар. — Дарът на първия ми праотец към рода ни. Използвано е само броени пъти в историята на Притиан. Малцина са виждали истините, които може да разкрие на света.

Тя извади кълбото от кадифеното му гнездо. Беше не по-голямо от зряла ябълка и се вместваше в свитата й длан, сякаш цялото й тяло, цялото й същество бе изваяно около него.

— Истината е смърт. Истината е свобода. Истината може да руши и съгражда, и съюзява. Веритас побира в себе си цялата истина на света. Аз съм Мориган — заяви тя и в очите й просветна неземен пламък. Космите по ръцете ми настръхнаха. — Знаете, че говоря истината.