Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Музиката беше разкошна — странна, но разкошна. От Касиан знаех, че е съчинявана по време, когато хората още не са съществували. На него самия му звучеше някак объркващо, хаотично, но. мен ме запленяваше.

Сега вървяхме мълчаливо по един от главните мостове над Сидра. Бяхме занесли още кръв на Амрен — която ни благодари и ни изгони — и се отправяхме към Палатата на шивачите и бижутерите, откъдето исках да купя подаръци на сестрите ми като благодарност за помощта им. Касиан ми беше обещал да им ги изпрати по следващия си разузнавач. Зачудих се дали нямаше да добави и нещичко за Неста.

Спрях в средата на мраморния мост и загледах синьо-зеленикавата вода, която се точеше бавно под него. Усещах теченията на реката, преплитащите се в нея солени и сладководни жилки, дългите водорасли, люлеещи се над облепеното с миди дъно, гъделичкането на дребните водни твари по скалата и калта. Дали и Таркуин чувстваше такива неща? Дали не спеше в островния си дворец край морето, плувайки през сънищата на рибите?

Касиан облегна ръце на широкия каменен парапет. Червените му Сифони искряха като живи кладенци с лава.

И понеже все си пъхах носа в чужди работи, подхвърлих:

— Обещанието ти към сестра ми значеше много за мен.

Касиан сви рамене и крилете му изшумолиха.

— Бих го направил за всеки.

— И за нея значеше много. — Лешниковите му очи се присвиха леко. Аз обаче продължих да съзерцавам небрежно реката. — Неста е различна — обясних. — Изглежда студена и злобна, но според мен това е маска. Щит, като онези, които Рис издига в съзнанието си.

— Срещу какво?

— Чувства. Мисля, че Неста изживява всичко отвътре, вижда твърде много. И това я кара да гори. Според мен щитът й помага да се предпази от всички тези чувства, тревогите.

— Като че ли не я е грижа за друг, освен за Илейн.

Посрещнах погледа му, изучавайки красивото му, бронзово лице.

— Никога няма да е като Мор — казах тихо. — Никога няма да се научи да раздава любовта си безвъзмездно. Но за малкото хора, които обича истински, е готова да разкъса света. Да разкъса себе си. Двете с нея си имаме своите. пререкания. Но Илейн.. — Устата ми се кривна на една страна. — Никога няма да забрави, Касиан, че предложи да браниш Илейн. Да пазиш народа й. Ще запомни добрината ти до края на живота си.

Той се изправи и зачука с пръсти по гладния мрамор.

— Защо ми казваш всичко това?

— Просто. реших, че трябва да знаеш. Заради следващия път, когато те вбеси. Което е неизбежно. Но бъди сигурен, че дълбоко в себе си ти е благодарна, макар и неспособна да го каже на глас. Важното е, че чувствата са там, в сърцето й.

Замислих се дали да не опитам да изкопча още от него, но нещо в реката под нас се промени.

Не физически. Просто. усетих чудноват трепет в течението, в речното дъно, в дребните твари по него. Като капка мастило във вода.

Плъзнах поглед по зеленикавите води, по двата бряга, а Касиан вече беше нащрек.

— Какво е това, по дяволите? — пророни той.

Почука Сифоните на двете си ръце с показалец.

Пред смаяните ми очи люспеста черна броня плъзна нагоре по китките му, по ръцете му, обгръщайки фините ръкави на туниката му. Пласт по пласт го обви като втора кожа чак до раменете. Докато бронята покриваше врата и раменете му, гърдите и кръста му, се появиха и допълнителните Сифони. Само примигах, и вече беше обгърнала дори краката и стъпалата му.

Небето беше безоблачно, улиците кипяха от глъч и живот.

Касиан обхождаше с бавен поглед Веларис.

Реката под мен си оставаше все така спокойна, но усещах, че се бунтува вътрешно, сякаш се мъчеше да избяга от.

— От морето — пророних.

Касиан стрелна поглед право напред, към високите скали в далечината, където реката се срещаше с бушуващите вълни на океана.

На хоризонта се мътеше черно петно. Напредваше стремглаво към нас, разгръщайки се все повече и повече с всеки метър.

— Кажи ми, че това са птици — казах аз.

Силата нахлу във вените ми и аз свих ръце в юмруци, опитах да я укротя.

— Никой илириански отряд не знае за това място. — рече той вместо отговор. После обърна рязко поглед към мен. — Прибираме се у дома веднага.

Черното петно се разпадна на безброй фигури. Прекалено големи за птици.

— Трябва да вдигнеш тревога.

Но хората вече го правеха. Някои сочеха към небето, други крещяха.

Касиан се пресегна към мен, но аз отскочих назад. По върховете на пръстите ми танцуваше лед, в кръвта ми бучеше вятър. Щях да ги убия един по един.