Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Вълк след вълк изскачаше от Сидра, гигантски като онзи, който бях убила някога. Втурваха се из улиците, нагоре по хълмовете.

Направих само пет стъпки, преди глутницата да се нахвърли на хибернците, обградили собственичката на галерията.

След седем мои стъпки вълците ми вече ги бяха повалили и изливаха стихийни води в гърлата им, давеха ги.

Като достигнах войниците, отсякох гъргорещите им глави от телата им.

Ридаещата зеленокожа жена, вдигнала ръждясалото парче метал над главата си, ме позна и кимна в знак на благодарност — само веднъж.

Отново хукнах сред водните ми вълци. Някои от войниците вече излитаха в небето, отстъпваха.

Затова на вълците ми им пораснаха криле и извити нокти и се превърнаха в соколи и ястреби, и орли.

Ятото ми от хищни птици се впусна в атака, разбивайки се в телата и броните на враговете. Целите мокри, войниците осъзнаха, че не са ги удавили, спряха в полет и се захилиха подигравателно.

Аз вдигнах ръка и я свих в юмрук.

Водата, посмукала се в крилете им, броните им, лицата им. замръзна.

Превърна се в онзи неземно студен лед, съществувал преди светлината, преди слънцето да стопли света. Лед от място, където цареше вечна зима, от онези дълбини на душата ми, които не знаеха ни състрадание, ни милост след зверствата на враговете ни.

Замръзнали на камък, десетки крилати войници паднаха от небето наведнъж. И се пръснаха на парчета по калдъръма.

Вълците ми вилнееха покрай мен — разкъсваха със зъби, давеха, ловуваха. А онези, които успяваха да им се измъкнат, да излетят — замръзваха и се трошаха; замръзваха и се трошаха. Докато улиците не потънаха в късове лед и потоци кръв, и парчета криле и син камък.

Докато писъците на народа ми не секнаха и писъците на нашествениците не изпълниха като сладка песен кръвта ми. Един от войниците се издигна над пъстрите сгради. познавах го.

Аторът размахваше неистово криле. Сивата му кожа и каменните му ръкавици бяха покрити с кръвта на невинните. Изпратих му един от водните си орли, но той му се изплъзна ловко.

Изплъзна се на орела, на ястреба, на сокола, извисявайки се стремглаво, раздирайки въздуха с остри нокти. Бягаше от мен, от силата ми — от Касиан и Азриел, бранещи реката и по-голямата част от града, от Амрен, чиято тъмна мощ покосяваше десетки без видима рана.

Никой от приятелите ми не видя, че Аторът се издига нагоре, към свободата си.

Щеше да отлети обратно в Хиберн — при краля. Сам беше избрал да дойде тук, да води крилатата армия. За отмъщение. И не се съмнявах, че златната кралица-лъвица бе страдала в ръцете му. Също като Клер.

Къде си?

Гласът на Рис прозвуча далечно в главата ми, през пролуката в щита ми.

КЪДЕ СИ?

Аторът се измъкваше. С всяка секунда се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.

КЪДЕ…

Прибрах илирианския меч и бойния нож в колана си и събрах трескаво няколко от стрелите, опадали по улицата. Изстреляни по жителите на града. Ясенови стрели, покрити с онази позната зеленикава отрова. Кръвогибел.

Точно където трябва, отвърнах на Рис.

После се ответрих към небето.

Ответрях се до близкия покрив, стиснала по една ясенова стрела в двете си ръце, и погледнах към небето, където Аторът се издигаше все по-нависоко, размахвайки криле.

ФЕЙРА.

Спуснах нов диамантен щит пред гласа; пред него.

Не сега. Не точно в този момент.

Усещах го смътно как блъска по стената. Крещи срещу нея. Но дори той не можеше да проникне през нея.

Аторът беше мой.

От далечината, спускайки се към мен, към Веларис, могъща тъмнина поглъщаше света. Войниците по пътя и не излизаха от другия и край.

Другарят ми. Въплъщение на смъртта. Тържествуваща нощ.

Аторът, все още над града, кривна към океана, към Хиберн.

Ответрях се в небето, хвърлих съзнанието си подир него като мрежа, като копие и запрепусках по нишката през времето, пространството, вятъра.

Вкопчих се в мазния облак злост около Атора, устремявайки цялото си същество към центъра му — клада на поквара и извращение.

Когато изникнах от пелената на мрак и сенки, се оказах точно върху Атора.

Връхлетях го с пълна мощ и съществото изпищя, сгърчи криле. И аз забих по една ясенова стрела във всяко от тях. Право през главните им мускули.

Аторът се преви от болка и змийският му език разряза въздуха помежду ни. Градът се размиваше под нас, а Сидра изглеждаше като малко поточе от тази височина.

За част от секундата се увих около Атора. И се превърнах в жив огън, прогарящ всяко кътче от тялото му, което докоснех, непреодолим като диамантената стена в съзнанието ми.