Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Жителите на града препускаха край мен в търсене на подслон, на приятели и семейства. Достигнах края на моста, откъдето стръмните хълмове се издигаха към небесата.

Двете Палати на единия хълм вече бяха превзети от хибернски войници, смеещи се на писъците и молбите, докато нахлуваха в произволни сгради и извлачваха навън обитателите им. По калдъръма се стичаха тънки струйки кръв.

Кралиците бяха причинили всичко това. Бяха предали града на изкуството, музиката и храната на тези. изроди. Явно кралят беше прекършил защитните му заклинания с помощта на Котела.

Оглушителен гръм разтърси другата част на града и ударната вълна ме събори на земята. Оръжията изхвърчаха от ръцете ми и дланите ми се охлузиха на грапавия калдъръм. Изправих се, завъртях се към реката и скочих да събера оръжията си.

Касиан и Азриел вече летяха в небето. И крилатите същества по пътя им измираха. Ръцете им бълваха стрели от червена и синя светлина, а щитовете.

Вече бяха два — червен и син. Пред очите ми се сляха с бурен кипеж и пометоха остатъка от летящите нашественици, разкъсвайки плът и криле, разтапяйки кости.

Докато от небето не заваляха ръце, облечени в камък. Само ръце. Затрополяха по покривите, зацопаха в реката. Това беше останало от хибернските чудовища — така се бореха илирианските воини.

Но вече множество от тварите бяха накацали из града. Огромно множество. Рушаха покриви, бутаха врати, заглушаваха писъци.

Не плячкосваха. Изтребваха.

А на хълма пред мен, само на няколко пресечки, Дъгата на Веларис плуваше в кръв.

Аторът и пасмината му се бяха събрали там.

Сякаш кралиците му бяха казали къде да атакува; кое беше най-уязвимото място на Веларис. Сърцето на града.

Бушуваха пожари, черен пушек задушаваше небето.

Къде беше Рис, къде се губеше другарят ми.

Втори страшен грохот разтърси другия бряг на реката.

И не Касиан, нито Азриел бранеха онази част от града. Само Амрен.

Фините и ръце просто посочваха войниците и те падаха от небето сякаш крилете им отказваха. Сгромолясваха се тежко по улиците, гърчеха се, давеха се в кръв, дращеха по калдъръма, пищяха също като жителите на Веларис.

Отново обърнах глава към Художническия квартал — останал без отбрана, без защита.

Улицата пред мен беше чиста — единственият проход през настаналия ад.

Откъм Дъгата долетя женски писък. И вече знаех накъде трябва да тръгна.

Стиснах илирианския меч и се ответрях в опожарения, окървавен Художнически квартал.

Това беше домът ми. Народът ми.

Ако загинех, бранейки тях, единственото кътче в света, където изкуството бе оцеляло.

Нямаше да е напразно.

Затова се превърнах в мрак, в сенки и вятър.

И се ответрях в единия край на Дъгата тъкмо когато първите хибернски войници го обграждаха, плъзвайки по крайречния булевард, порутвайки кафенетата, където някога се бях смяла. Не ме видяха, докато не ги връхлетях.

Докато главите им не захвърчаха, отсечени от илирианска стомана.

Оставих шест трупа след себе си, а като вдигнах поглед към хълма на Дъгата, потънал в огън, кръв и смърт. осъзнах, че противниците ми са твърде много. Твърде много.

Нямаше начин да успея, да избия всички.

Тогава очите ми попаднаха върху млада жена, зеленокожа и гъвкава, вдигнала ръждясала тръба над едното си рамо. Защитаваше смело галерията си. Зад витрината се виждаха ридаещи хора.

Петимата крилати войници, обградили галерията, се присмиваха на елфката, на изгнилото парче метал в ръцете й.

Но тя не отстъпваше. Решителната гримаса не напускаше лицето й. Картини и скулптури се трошаха около нея, докато от небето се спускаха още чудовища и колеха наред.

Отвъд реката отново долетя грохотен бумтеж — не знаех дали от Амрен, Касиан или Азриел.

Реката.

Трима войници ме забелязаха от хълма. И се спуснаха към мен.

Аз хукнах обратно към реката в подножието на хълма, към пеещата, окървавена Сидра.

Достигнах кея и тропнах силно с крак.

Сякаш в отговор, Сидра се надигна.

Поддадох се на пулсиращата сила в костите и кръвта, и дъха ми. Превърнах се в Сидра, древна и дълбока. И я подчиних на волята си.

Вдигнах оръжията си, издигайки реката с тях, и започнах да оформям водите й като скулптор.

Обърнах се към хибернските войници и те застинаха на място.

Иззад гърба ми се стрелнаха водни вълци.

Войниците се завъртяха и побягнаха.

Вълците ми обаче бяха по-бързи от тях. Аз бях по-бърза, препускайки в сърцето на глутницата.