Синда Чайма - Краля демон

Тя се приведе към врата на кобилата си и я пришпори до лек галоп.

Почти в същия момент, на стотици километри източно, Хан Алистър и Жарава напуснаха Морски борове, яхнали два от дребните, яки планински коне, отглеждани по клановете. Тръгнаха, без да се сбогуват с никого, почти крадешком, във време, известно само на покровителите им от клана. Можеха да се отправят на запад, към Треперещите блата, или на юг, през Тамрон, но по тези маршрути щяха да минат край лагера Демонаи и воините, ревностни противници на мисията им.

Затова решиха да поемат на юг. Предпочетоха да рискуват среща със скитащи разбойници и нескончаемата война в Ардън, отколкото с демонайските воини на тяхна земя. Разумен ход.

Въпреки това Хан изпитваше глухата болка на съжалението, на неизречените думи. Птица замина за лагера Демонаи в нощта на междуклановата среща. Кой знае кога щеше да я види отново.

Членовете на клана показаха щедрост към новия си бранител — получи коня подарък, заедно със седлото и амуницията, а освен това му връчиха и кинжал, меч и лък. Облякоха го в прекрасна нова пелерина да го пази от дъжда, а в кесията на колана му дрънкаха монети.

Жарава беше не по-зле оборудван. Доброто му настроение се завърна и вече се смееше, ръсеше шеги и съчиняваше нови имена на Хан, отразяващи високия му статус. Имена от рода на Магоубиец, Магьосническа гибел, Сър Хансън Вещерняк, Избавител на клановете.

Жарава изглежда с радост оставяше зад гърба си Морски борове и клановите сплетни. Навярно се надяваше, като се откъсне от родната земя, да намери начин да си втълпи, че нищо не се е променило.

Амулетът от Елена висеше на сребърна верижка около врата на Хан — представляваше ловец с лък, изкусно изваян от яспис и нефрит. Той го носеше над дрехите си, та да го вижда всеки. Под туниката му обаче медальонът със змията, увита около магьоснически жезъл, пареше до кожата му, непрестанно поглъщаше магия и я съхраняваше в себе си.

Болката от всички преживени загуби пробождаше като с нож сърцето му, но времето и постоянното ѝ присъствие я бяха притъпили дотолкова, че почти не я усещаше. Чувството му за вина беше друго нещо, но и с него щеше да се научи да съжителства.

Зад гърба му се простираше Превалски брод — градът, който го сдъвка и изплю все едно е прасковена костилка. Освен с него, се разделяше и с планинските лагери, където през момчешките си години прекарваше почти всяко лято. Оставяше зад гърба си и предателството на клана, толкова време укривал тайната на наследството му.

Пред него се ширеха непознатите равнини на Юга, Одънов брод и ключът към силата, спала в него тъй дълго.

Знаеше едно: беше му омръзнало да е безсилен, безпомощен да защитава себе си и близките си от магьосниците и велможите, господстващи над Дола. Възнамеряваше да направи нещо по въпроса. Това беше стремежът му и поне за момента съвпадаше с интересите на клановете.

За пръв път от много време имаше ясна цел, посока и фокус, в който да съсредоточи буйната си енергия.

— Хайде, Жарава. — За пръв път от дни го обземаше такъв оптимизъм. — Да видим дали тези кончета ще успеят да ни заведат до Друмнишкия лагер преди мръкнало.