Синда Чайма - Краля демон

Елена бръкна в торбата си от еленова кожа и извади малък вързоп. Разгърна коженото покривало и разкри комплект фини златарски инструменти. Взе чук и длето, притисна ръката на Хан върху кокалестите си колене и махна на Върба. Тя коленичи до тях, хвана здраво дясната му китка и го погледна в очите. Той отвърна на погледа ѝ и се опита да запази лицето си безизразно.

Елена нареждаше нещо шепнешком и чукаше с бижутерските инструменти, следвайки гравираната върху среброто линия на руните. По нея започнаха да се появяват тънки пукнатини и да се разширяват след всяко чукване.

Ръката на Хан изтръпна, неизвестно дали от вибрациите или от процеждащата се през пукнатините магия. Навярно усетила промяната, Върба ококори очи.

Елена спря внезапно, грабна дясната му ръка и започна да работи по другата гривна.

— Важно е да се счупят едновременно. В противен случай липсата на баланс може да те убие.

Хан се замисли колко кланови златари беше карал да ги свалят и изтръпна.

— Не мърдай — нареди му строго Елена. Скоро дясната гривна вече приличаше на лявата. — А сега — вдиша дълбоко Елена — ще счупим гривните. Готов ли си, Самотен ловец?

Значи просто ей така щеше да се отърве от среброто, опасвало китките му цял живот. Хан кимна, внезапно притеснен. Устата му беше пресъхнала, а дланите му се потяха. Ами ако умре? Сърцето му ускори ритъма си, сякаш в опит да направи възможно повече удари, преди да замлъкне завинаги.

— Почакай. — Върба му донесе чашата с чай от офика. — Ето. Пийни още малко. За всеки случай.

Хан пресуши чашата и я остави. Върба я напълни отново, явно решена да го удави в отварата, но Елена я прогони нетърпеливо.

После демонайският матриарх пъхна палци под двете гривни. С бързо въртеливо движение ги изтръгна от ръцете му и ги пусна на пода. Хан се загледа изумен в китките си. Там, където гривните не бяха допускали слънчевите лъчи, кожата изглеждаше бледа като рибешки корем.

В следващия момент през тялото му пробяга гореща вълна и се разля чак до пръстите на ръцете и краката му. Ако в сърцето му бяха останали някакви съмнения относно току-що научената история, всичките се изпариха за част от секундата.

Изживяването му напомни за онзи случай, когато изпи цяла чаша от уискито на Лушъс, за да спечели един облог. Ярки картини прелетяха през ума му и се сблъскаха зад очите му. Косата му настръхна, пламъци обляха кожата му. От тялото му захвърчаха искри и прогориха дупки в ризата и кожения му клин. Той протегна ръце напред, сигурен, че прилича на сламените кукли, които клановете палят по жътва. Ами ако подпали цялата шатра? Все пак беше дървена.

Обзет от паника, скочи на крака и закрачи сляпо към вратата и прохладния нощен въздух.

Чу Елена да подвиква:

— Жарава, върви с него, помогни му.

Хан се чувстваше нажежен, озарен, по-лек от всякога; същински пламък в тяло-фенер, което ще се разтопи всеки момент. Вдигна ръце и видя, че светят в тъмнината, а костите му прозират през плътта.

В следващия момент Жарава го хвана и помежду им протече магическа сила, която уравновеси напрежението.

— Кръв и кости — удиви се Жарава. — Не бива да си даваш такава свобода. Успокой се или ще опожариш целия лагер. — Пъхна нещо твърдо и студено в ръцете му. — Дръж. Опитай с това. Отпусни енергията бавно и той ще я погълне.

Беше амулетът, който му бяха връчили на церемонията по преименуването — клановият танцьор, обграден от огньове.

Хан вдиша дълбоко, издиша и се съсредоточи върху амулета. Магията се вливаше в медальона през ръцете му, а огнените потоци под кожата му стихнаха до тънки струйки. След няколко минути вече се чувстваше поизцеден от енергията си и по-малко запалим.

— Благодаря ти — прошепна Хан и върна амулета на Жарава.

— Научих това-онова на принципа проба-грешка — обясни приятелят му. — Например как да събираш магията си в тези неща и да я съхраняваш за по-късно.

— Лошо ли е? — попита Хан. — Че източих моята магия в твоя амулет?

Жарава сви рамене.

— Нямам представа. От около година научавам как контролирам силата си, но не са ме обучавали истински. — Устните на Жарава се извиха в усмивка, първата, която Хан виждаше по лицето му от церемонията по преименуването. — Старейшините ще се окажат прави — много по-могъщ си от мен. Или просто си трупал магия още от бебе.

Хан изпитваше егоистично облекчение: ето, Жарава споделяше премеждието му; имаше с кого да пътува до Одънов брод; не му се налагаше сам да се бори с всичко това.