Синда Чайма - Краля демон

Хан Алистър клечеше до един изпускащ пара, тинест поток и се молеше наносът от термална кал да удържи теглото му. Беше вързал кърпа около устата и носа си, но очите му пареха и сълзяха от серните изпарения на бълбукащото тресавище. Мъчеше се да достигне с пръчка островчето от растения с жлъчнозелени цветове в другия край на потока. Пъхна върха ѝ под коренището, изтръгна туфата от калта и я пусна в торбата от еленова кожа, окачена на рамото му. После се изправи предпазливо и заотстъпва към твърда земя.

Почти я беше достигнал, когато единият му крак спука крехката повърхност и потъна до прасеца в сивата, лепкава, нагорещена кал.

— О, кървавите кости на Ханалеа! — излая той, докато отскачаше назад с надеждата да не се приземи по гръб в друга кална яма. Или още по-лошото — в някой от изворите с лазурна вода, която щеше да свали плътта от костите му за минути.

За радост се строполи на твърда земя сред стеблата на боровете и издиша въздуха от дробовете си. После дочу забързаните стъпки на Жарава, който търчеше надолу по склона със сподавен смях. Жарава хвана Хан за китките, наклони се назад за по-добра опора и го издърпа на безопасно място.

— Май ще те прекръстим, Самотен ловец — заяви Жарава, като приклекна до Хан. Жълтеникавокафявото му лице беше сериозно, а изумително сините му очи — почти невинни, но ъгълчетата на устата му потрепваха издайнически. — Какво ще кажеш за Гази в кални ями? Кална яма на галено?

На Хан не му беше смешно. Изруга, грабна шепа листа и затърка ботуша си. Трябваше да дойде с очуканите си вехти мокасини. Високите до коляното ботуши му спестиха тежко изгаряне, но сега по десния бе полепнала миризлива кал и Хан не се съмняваше, че вкъщи го чака стабилно мъмрене.

„Тия ботуши са изработени в клана — щеше да каже майка му. — Знаеш ли колко струват?“

Нямаше значение, че не тя беше платила за тях. Майката на Жарава, Върба, ги даде на Хан в замяна на рядката мъртвешка гъба, която той намери ланшната пролет. Майка му не остана много доволна, когато ги занесе вкъщи.

— Ботуши? — беше вперила смаян поглед в него. — Хубавички ботуши? И след колко време, смяташ, ще ти омалеят? Не можа ли да поискаш пари? Жито за гладните гърла у дома? Или дърва за огрев, или пък одеяла за леглата ни? — Беше се запътила към него с шибалката, която винаги държеше под ръка. Хан беше заотстъпвал назад, защото от опит знаеше, че дългите години на тежък труд бяха направили майка му много здрава.

Добре го беше нашляпала по гърба и ръцете. Въпреки това Хан не се отказа от ботушите.

Даваше си сметка, че струват много повече отколкото плати за тях. Върба открай време проявяваше щедрост към Хан, Мари и майка им, понеже си нямаха мъж у дома. Освен Хан, разбира се, но повечето хора не го брояха за мъж, въпреки че вече беше на шестнайсет и почти съзрял.

Жарава донесе вода от Жупелната река и обля с нея окаляния ботуш на Хан.

— Защо са ценни само гнусните растения, порасли на гнусни места? — мърмореше Хан и бършеше ръце в панталоните си. Калта беше полепнала и по сребърните гривни около китките му и се бе набила във вдлъбнатините на изкусната гравюра. Трябваше да ги позачисти, в противен случай и за тях щяха да го нахокат.

Какъв край очакваше след ден с толкова разочарования?

Тръгнаха още призори, а в торбата си имаше само три серни лилии, голяма кесия с канелена кора, малко шиполист и шепа най-обикновен острозъбец, който можеше да пробута за девича трева на пазара в равнината. Празното портмоне на майка му го прати да дири билки из планината твърде рано за сезона.

— Това си е чиста загуба на време — заяви Хан, макар че идеята беше негова. Грабна един камък и го метна в калната яма, която го погълна с лепкав плясък. — Хайде да правим нещо друго.

Жарава килна глава, люшвайки украсените си с мъниста плитки.

— Какво ти се…?

— Да половуваме — предложи Хан и докосна с пръсти лъка, преметнат през гърба му.

Жарава свъси умислено вежди.

— Да си опитаме късмета на Овъглена лъка. Планинските сърни оставяли равнините и тръгвали нагоре. Птица ги видял онзи ден.

— Да вървим тогава. — На Хан не му трябваше време за размисъл. Изгряваше гладната луна. Кошниците с боб, зеле и сушена риба, приготвени от майка му за дългата зима, се бяха опразнили. Дори да нямаше нищо против да яде само боб и зеле, напоследък се задоволяваха и с овесена каша. И още овесена каша от дъжд на вятър с късче осолено месо за аромат. Един добър улов би се отплатил за окаяния резултат от днешния билкобер.