Синда Чайма - Краля демон

Хан взе една пръчка и вдигна амулета за верижката. Той се залюля във въздуха, въртейки се хипнотично под слънчевата светлина — зелен полупрозрачен камък, умело инкрустиран в змия, увита около магьоснически жезъл. На върха на жезъла имаше лъскав заоблен диамант: през живота си не беше виждал по-голям — а очите на змията представляваха кървавочервени рубини.

Хан имаше опит с търговията на бижута и веднага установи, че изработката е великолепна, а скъпоценните камъни са първо качество. Ала притегателната сила на медальона не произлизаше само от сбора на съставните му части.

— Какво смяташ да правиш с това нещо? — попита Жарава иззад гърба му с превзет от неодобрение глас.

Хан сви рамене, без да откъсва очи от въртящия се талисман.

— Не знам.

Жарава поклати глава.

— Хвърли го в дерето. Щом Баяр го е взел без разрешение, нека той да обяснява какво му се е случило.

Хан обаче не можеше да си представи, че ще го изхвърли. Някак не му се струваше разумно просто да го остави на място, където всеки — например дете от лагера — би го намерил.

Затова извади квадратно парче кожа от торбата си и го разгъна върху земята. Постави амулета в средата му, уви го внимателно и го пъхна в торбата си. През цялото време се чудеше как стигнаха дотук. Как с Жарава стигнаха до схватка с магьосници. Каква връзка имаха те с приятеля му. Вероятно всичко това беше просто последната брънка от дългата верига на лошия му късмет напоследък. Изглежда винаги успяваше да си навлича бели, колкото и да се мъчеше да ги избягва.

Раиса се размърда нетърпеливо върху седлото, примижа срещу слънчевата светлина, окъпала пътеката, и се озърна наоколо.

— Не присвивай очи, Раиса — нахока я по навик майка ѝ.

Подобни стандартни изречения заместваха нормалния разговор с кралицата. В набора влизаха и „Изправи гръб!“ и „Къде си мислиш, че отиваш?“, както и универсалното „Раиса ана’Мариана!“.

Затова Раиса засенчи очи с длан и продължи да се взира в гората наоколо.

— Да вървим — подкани тя. — Имахме среща преди половин час. Щом не са дошли навреме, смятам за редно да ги оставим. Само си пилеем времето.

Лорд Гаван Баяр приближи коня си до Вихра и хвана юздата ѝ.

— Умолявам ви, Ваше Височество, дайте им още няколко минути. Мика ще е страшно разочарован, ако изпусне лова. Чака го с нетърпение цяла седмица. — Напетият висш магьосник ѝ се усмихна с пресиления чар, който възрастните обикновено проявяват в разговорите си с деца, когато наоколо има и други възрастни.

„Хм, Мика чакал лова с нетърпение? — помисли си Раиса. — Не и с по-голямо от моето. Той може да ловува колкото и когато си поиска.“

„Сигурно още ми е ядосан за снощи — продължи с размислите тя. — Затова ни бави. Не е свикнал да му отказват.“

Раиса сръчка Вихра с коляно, а кобилата отметна глава назад и изтръгна повода си от ръката на магьосника. После изпръхтя и се отдръпна страхливо от едно листо, търкулнало се по пътеката. И тя не по-малко от Раиса искаше да потеглят.

— И аз често закъснявам — обади се по-малката сестра на Раиса, Мелани, и побърза да подкара понито си напред. — Не е зле да проявим известно търпение.

Раиса ѝ хвърли кръвнишки поглед, а Мелани прехапа устна и извърна очи.

— Мика вероятно е загубил представа за времето — продължи да го оправдава лорд Баяр, докато се мъчеше да укроти едрия си жребец. Вятърът рошеше сребристата му грива, прошарена с магьосническо червено и златисто. — Знаеш какви са момчетата.

— В такъв случай май е добра идея да му подарите джобен часовник за следващия дебютантски ден — предложи иронично Раиса и си спечели поредното укорително „Раиса ана’Мариана!“ от майка си.

„Не ме е грижа!“ — помисли си тя. Сякаш не ѝ стигаше, че прекара цяла зима затворена в двореца в тягостната компания на учители, които я принуждаваха да наваксва за три години пропуснати уроци на съвършено безполезни теми.

Например: Истинската дама е способна да общува с всеки, независимо от възрастта и общественото му положение. Дълг на домакинята е да се грижи всички на масата да участват дейно в разговора; да го отклонява от политически и други спорни въпроси и да е подготвена с резервни теми, които да постави за обсъждане при необходимост.

„Щом от една дама се изисква такова нещо — разсъждаваше Раиса, — и от мъжете ли се изисква същото?“

През трите години, прекарани от Раиса в лагера Демонаи, тя и майка ѝ се бяха променили и сега разногласията помежду им не стихваха. Баща ѝ, наречен Авърил, с кланово потекло, винаги бе смекчавал отношенията им. В последно време обаче постоянно странстваше, а Мариана настояваше да се отнася с Раиса като с дете.