Синда Чайма - Краля демон

Сега Амон се прибираше в Превала, тръгнал да пропътува сам стотиците километри от Одънов брод. Раиса му завиждаше. Дори докато живееше сред клановете, вечно пътуваше със стражи. Питаше се какво ли е чувството да избираш сам пътя си, да спиш когато и където си поискаш и всеки твой ден да е изпълнен с чудни възможности и опасности.

Ловната дружина свърна на запад по пътека в единия край на долината. Макар да се намираха на поне стотина метра над Притулените води, грохотът на водопадите им стигаше до тях.

Навлязоха в тесен каньон и веднага усетиха хладината на каменните стени от двете им страни. Раиса потрепери; споходи я внезапен пристъп на тревога, осезаема тръпка в костите, сякаш невидими пръсти току-що задигнаха пищната мрежа на живота край нея.

Вихра изпръхтя и разклати буйно глава. За малко да изтръгне поводите от ръцете на Раиса. Мрачината от двете страни на пътеката се материализираше под формата на сиви сенки, чиито тела ту се скъсяваха, ту се удължаваха, докато препускаха към нея.

Сиви вълци, символът на рода ѝ. Раиса мярна източени вълчи глави с кехлибарени очи и дълги езици, люлеещи се над остри като бръсначи зъби, но в следващия момент вече ги нямаше.

Поверията гласяха, че вълците се явявали пред потомствени кралици в повратни моменти от живота им, били те застрашаващи или благоприятни. Раиса не ги бе виждала досега, в което нямаше нищо изненадващо, защото още нямаше корона на главата си.

Хвърли поглед през рамо към майка си и я видя да се смее на някое остроумие на лорд Баяр. Явно не забелязваше нищо необичайно.

Ако Раиса яздеше с приятелите си от Демонаи, те несъмнено щяха да съзрат в привидението ѝ важна поличба и да го зачовъркат като змия в прахоляка, за да разтълкуват вероятните му значения. Раиса бе потомка на рода Сив вълк и трябваше да е надарена със силата на пророчеството, а това умение се ползваше с висока почит.

Нечий глас прониза унеса ѝ.

— Добре ли сте, Ваше Височество?

Стресната, тя вдигна поглед към обезпокоените очи на Бърн, сиви като океана под зимно небе. Вече яздеше до нея, хванал юздата на Вихра и килнал глава, за да чуе отговора ѝ.

— Ами… хм… аз… — запъна се тя, за пръв път останала без думи. Хрумна ѝ да каже „Измъчва ме странното чувство, че ни грози опасност, капитан Бърн.“ или „Случайно да сте видял вълци по пътя?“

Но дори намръщеният капитан да приемеше думите ѝ насериозно, какво можеше да направи по въпроса?

— Добре съм, капитане — отвърна вместо това. — Просто мина доста време от закуската.

— Искате ли бисквита? — предложи той и бръкна в една от дисагите. — Имам няколко в…

— Няма нужда — побърза да откаже тя. — Така или иначе скоро ще обядваме, нали?

Излязоха от каньона и се озоваха на красива планинска ливада. Знаеха, че стадото е пасло тук преди седмица, но вече го нямаше. По това време на годината сърните се отправяха към по-високи земи, а ловната дружина нямаше как да ги последва в присъствието на магьосника лорд Баяр. И бездруго вече бяха на косъм да навлязат в територията на клановете.

Спряха да обядват на полето, точно до изхода на тесния каньон. Подредиха на красиви покривки изобилния си обяд — сирена, студени меса, плодове и бутилки вино и сайдер. Докато се хранеха, двама от войниците на Бърн тръгнаха напред да търсят липсващото стадо.

Раиса нямаше особен апетит. Седеше, обгърнала колене с ръце, все още неспособна да се отърси от обзелото я безпокойство, което сякаш я приковаваше към земята. Беше едва пладне, но денят като че ли се смрачаваше и слънчевите петна, които шареха земята, започваха да се размиват. Сиви сенки дебнеха из тъмните кътчета наоколо и се завръщаха всеки път, примигаше ли с очи да ги прогони.

Надникна през листата на дървесните корони над тях. Макар че на юг небето синееше лазурно, точно над тях се бе обагрило в млечносив цвят, а яркият диск на слънцето плуваше сред сгъстяващата се мъгла. Раиса подуши въздуха. Носът ѝ запари от миризмата на горящи листа.

— Гори ли нещо? — попита неясно кого, и то толкова тихо, че се съмняваше някой да я е чул, но Бърн стана от мястото си до края на гората и тръгна към центъра на ливадата, оглеждайки заобикалящите ги планински склонове. Вдигна свъсен поглед към небето, после надникна към конете. Те нервничеха, тъпчеха от крак на крак и опъваха юздите си.

В сърцето на Раиса се надигаше все по-отчетливото убеждение, че нещо не е наред. Въздухът заседна в гърлото ѝ и тя се изкашля.