Синда Чайма - Краля демон

— Товарете конете — заповяда капитан Бърн и хората му се заеха да събират пикника.

— О, нека постоим още малко, Едън. — Кралица Мариана вдигна чашата си с вино. — Тук е същинска приказка. Нямам нищо против дори да се върнем с празни ръце.

Лорд Баяр се изтегна до нея.

— Лично аз не мога да се изкачвам по-нависоко в планината, без да наруша правилата на Наеминг. Но вие, капитан Бърн, вървете да намерите хубава сърна на принцесите ни. Аз ще остана тук да пазя кралицата.

Раиса впери поглед в сцената пред себе си — чаровният магьосник бе кръстосал крака в глезените и отпуснал отрупаната си с пръстени и гривни ръка върху одеялото, постлано под дърветата; бузите на красивата ѝ русокоса майка, изящна дори в дрехите си за езда, пламтяха като на девойка.

Гледката ѝ напомняше картина от галерия — застиналият момент те кара да се чудиш какво ли се е случило преди него и какво ли ще последва.

— Ще остана с теб, мамо — обяви Раиса, тропна се на края на одеялото и погледна висшия магьосник в очите с инстинктивното убеждение, че двамата са врагове. Щеше ѝ се баща ѝ да не отсъства толкова време от дома.

Войниците на Бърн продължаваха да товарят все по-неспокойните коне, макар и видимо да не им беше лесно. Снажният капитан отиде до одеялото и се извиси като кула над кралското семейство и магьосника.

— Ваше Величество, смятам за най-разумно да се връщаме. Наблизо бушува пожар и се е насочил към нас.

— Пожар — повтори лорд Баяр. Грабна шепа влажни листа, смачка ги през ръкавицата си и пусна слепената буца на земята. — Как е възможно?

— Не знам, лорд Баяр — отвърна непреклонно Бърн. — Няма логика. Пожарът обаче е факт и се спуска по склоновете на Ханалеа. Виждал съм как такива стихии връхлитат хората, преди да успеят да се измъкнат.

— Но такова нещо е възможно само в разгара на лятото — отбеляза кралица Мариана. — Не и през ранна пролет.

— Именно — потвърди лорд Баяр и врътна очи. — Голям паникьор сте, Бърн.

Кралица Мариана докосна ръката на Баяр и тревожният ѝ поглед отскочи от него към Бърн.

— Всъщност надушвам пушек, Гаван. Май е най-добре да послушаме капитана.

Докато говореха, над моравата се спусна зловещ сумрак. Причудлив вятър задуха нагоре по склона, отнасяйки дима, сякаш някой скрит звяр си поемаше дъх. Раиса скочи на крака и излезе насред ливадата, загледана към Ханалеа. От отсрещното планинско било пред очите ѝ към небето се заиздига гъст, лилавеещ облак дим, озарен от оранжевозелен огън. Огнена вихрушка изригна от земята и се превърна в двайсетметрово пламтящо торнадо. Вече чуваше как боровете се прекършват под жаркия му напън, чуваше гърления рев на огнената хала.

Почувства се като в един от онези сънища, когато се мъчиш да изпищиш, но чак след няколко опита успяваш да издадеш звук.

— Капитан Бърн! — Гласът ѝ звучеше нищожен на фона на яростния тътен. Посочи с пръст. — Наистина е пожар. Вижте!

Точно в този момент десетина сърни изскочиха от гората, втурнаха се през ливадата и влетяха в каньона, без дори да забележат ловците по пътя си.

Веднага след това Раиса чу тропот на копита и трима конника изхвърчаха на моравата оттам, откъдето се бе появило и стадото. Ездачите бяха почти толкова потни и обезумели, колкото и конете им.

— Застига ни! По петите ни е! Горски пожар! Бягайте! — изкрещя най-предният ездач и на Раиса ѝ трябваше известно време да разпознае зад омазаното със сажди лице хладнокръвния, насмешлив Мика Баяр. Тримата конника бяха закъснелият Мика и братовчедите му Аркеда и Мифис Мандър.

Всички вече се бяха изправили, отдавна забравили за пикника.

— Мика? — примига срещу сина си лорд Баяр. — Как…? Какво си…? — Раиса за пръв път виждаше висшия магьосник толкова слисан.

— Идвахме към уреченото място, когато се натъкнахме на пожара — обясни задъхано Мика. Лицето му бледнееше под пластове мръсотия, косата му висеше на влажни снопове, дълбоки рани покриваха ръцете му, а на дясното му рамо имаше сериозно изгаряне. — Ние… опитахме да го възпрем, но…

Бърн хвана кобилата на кралица Мариана, Фантом, и я заведе до нея.

— Ваше Величество. Побързайте. — Хвана здраво юздата ѝ с една ръка, а с другата помогна на кралицата да се качи на седлото. — Внимателно — предупреди я той. — Дръжте се. Изплашена е.

Раиса се покатери върху гърба на Вихра и ѝ зашепна успокоително. Едва на стотина метра от тях гората вече пламтеше. Пожарът фучеше към тях и прескачаше от дърво на дърво в бесния си устрем надолу по хълма със скорост, нетипична за сезона. Въздухът попари дробовете на Раиса и тя притисна ръкава на туниката си към устата и носа си.