Синда Чайма - Краля демон

С тези думи Лушъс стана и се завлачи към вратата.

Седмица по-късно Раиса ана’Мариана, принцесата-наследница на Превала, излезе от лагера Демонаи, яхнала новата си кобила, беше ѝ дала името Вихра. Носеше кафявозелената униформа на разузнавателния отряд на Кралската гвардия, а косата ѝ бе прибрана в скромна плитка. До нея яздеха Амон Бърн с вързан около врата офицерски шал и другите четвъртокурсници, тъй наречените Сиви вълци. Общо бяха деветима човека.

Вълците, стиснали дръжките на мечовете си, я бяха наобиколили като рояк самодоволни пчели и с бдителни погледи обхождаха шубрака, сякаш само тяхната сила бе достатъчна да предотвратят евентуална засада. Бяха им казали, че съпровождат дъщерята на превалски херцог и те приемаха ролята си доста сериозно. Раиса се надяваше да се поотпуснат, достигнеха ли Равнините.

Дворецът тънеше в тих хаос, ако подобно нещо съществува. Новината за изчезването на Раиса пак се пазеше в тайна, но този път от самата кралица, Гвардията и кабинета ѝ. По всяка вероятност кралица Мариана нямаше особено желание да обяви на всеослушание, че е направила опит да омъжи принцесата-наследница за магьосник и тя го е зарязала пред олтара.

Гвардията се впусна да претърсва цялото кралство за следи от блудната принцеса. В една от срещите с малцината членове на кабинета кралица Мариана изрази тревога да не би същите кръвожадни бандити, нападнали Авърил и Едън Бърн, да са отвлекли и принцесата. Раиса научи от баща си, че кралицата е притеснена, а Мелани е направо неутешима. Измъчваше я гузна съвест, но мисълта, че вече можеше да е омъжена за Мика Баяр, я притъпяваше значително. Зарадва я да чуе, че Гаван Баяр изглеждал готов да изпепели някой; навярно просто не му се намираше подходяща мишена.

В Призрачните планини есента настъпваше рано, а във въздуха вече се долавяше наближаването ѝ. Листата на трепетликите танцуваха със северния ветрец и златистите им проблясъци повдигаха духа ѝ. Откакто се върна в кралския двор, се чувстваше като агне в кошара, безмилостно тласкано по тясната струга към място, където не иска да попада.

Сега за пръв път в живота си напускаше Превала и се спускаше към непознатите равнини отвъд границата. Напълно съзнаваше в колко критична ситуация е изпаднала; знаеше, че поема голям риск, но нямаше търпение да се измъкне от затвора на дворцовия живот. В Одънов брод несъмнено щеше да научи повече, отколкото под покрива на своя дом. Отново се спускаше в приключения с Амон, но вече с нов Амон, пo-интригуващ от предишния, носещ със себе си друг вид рискове.

„Кой знае какво ме очаква“, помисли си тя с приятно чувство в душата.

Амон се държа учудващо сдържано и делово по време на престоя им в лагера Демонаи. Прекараха безкрайни часове в срещи с Елена и Авърил. В свободното им време Амон я обучаваше да борави с меч — оръжие, което планинските кланове не използваха. Изправяше раменете ѝ и притискаше кръста ѝ, за да подобри стойката ù; обгръщаше я с ръце иззад гърба ѝ, стискайки лактите и китките ѝ, за да коригира замаха ѝ — но изпълняваше всичко това без страст, сякаш обяздваше кон.

В някои дни ѝ се струваше също толкова суров, резервиран и неемоционален, колкото и баща ѝ.

Раиса ежедневно се подлагаше на тежки тренировъчни двубои със Сивите вълци, докато Амон стоеше отстрани и крещеше: „Вдигни го! Вдигни върха! Не го допускай до себе си! Движи се! Движи си краката!“. Но каква вина имаше тя, че всички други имаха по-дълги ръце и крака? Упражняваше се, докато раменете ѝ откажеха, после се стоварваше изтощена на леглото си.

Изтощението обаче не беше единствената пречка за романтичните им отношения. Раиса имаше чувството, че Амон нарочно избягва да остава насаме с нея. Ала тя беше оптимист по природа. В последно време може и да не си бяха разменяли целувки, но кой знаеше какво крие бъдещето.

Сякаш призован от мислите ѝ, Амон, с разрошена от лекия ветрец коса, доближи коня си до нейния.

— Смятам да не спираме, за да стигнем Западна порта преди мръкнало. Ще обядваме по седлата. Не искам да привличаме излишно внимание с поява посред нощ.

— Тъй вярно, сър — отвърна Раиса, все още непривикнала с мисълта, че трябваше да се обръща към него като към свой командващ. А Амон сякаш извличаше злорадо удоволствие от възможността да се разпорежда с нея.

При Западна порта Раиса щеше да изпробва за пръв път маскировката си. Несъмнено щяха да я издирват при границата с Тамрон. Тази идея едновременно я вълнуваше и плашеше.