Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Малкият Джейми послушно допълзя все още смеещ се при мен и се сгуши в скута ми сред гънките на наметалото. Седеше толкова кротко, колкото бе възможно на едно четиригодишно момче — което не е много кротко, — и ми позволи да извадя тревата от ризата му.

— Хубаво миришеш, лельо — каза ми и бутна обичливо черните си къдрици в брадичката ми. — Като храна.

— О, благодаря ти. Това значи ли, че пак си гладен?

— Да. Има ли мляко?

— Има. — Каменната кана [1]беше съвсем наблизо. Разтърсих я, реших, че няма достатъчно, за да си струва да търся чаша, и я надигнах към детето да пие.

Временно погълнат от това занимание, той притихна. Малкото здраво телце тежеше на бедрото ми, гръбчето се облягаше на ръката ми, а пухкавите ръце обгръщаха каната.

Последните капки мляко изклокочиха през гърлото на каната. Малкият Джейми веднага се отпусна и изпъшка доволно. Усещах как топлината се излъчва от него при внезапното повишаване на температурата, което предвещава съня при много малките деца. Завих го с наметалото и го залюлях леко, като му тананиках тихичко песента, която се носеше отвъд огъня. Малките издатинки на прешлените му бяха обли и твърди като мраморни камъчета под пръстите ми.

— Заспа ли? — Големият Джейми се издигна до рамото ми. Огънят блестеше по дръжката на кинжала му и в медта на косата.

— Да. Спря да шава, сигурно е заспал.

Джейми се засмя, после и той притихна. Усещах твърдото му рамо до моето и топлината на тялото му през гънките на наметалото.

Нощният вятър развяваше кичури по лицето ми. Отметнах ги назад и открих, че малкият Джейми е прав; ръцете ми миришеха на праз и масло и на нишестената миризма на картофи. Заспал, той беше много тежък и макар че ми беше хубаво да го държа, левият ми крак вече изтръпваше. Размърдах го малко, за да го преместя в скута си.

— Не мърдай, сасенак — каза тихо Джейми до мен. — Постой така, любима, не мърдай.

Аз послушно замръзнах, докато той не ме докосна по рамото.

— Всичко е наред — каза с усмивка в гласа. — Беше толкова хубава с озарено от огъня лице и развята от вятъра коса. Исках да го запомня.

Обърнах се и му се усмихнах. Нощта беше тъмна и студена, оживена от хора, но за нас съществуваше само светлината, топлината — и другият.

1Stoneware — „каменна керамика” — това са керамични съдове, изпечени на относително висока температура. — Бел. прев.

След като в началото тихо наблюдаваше от ъглите, Фъргъс се превърна в част от домакинството и зае официално поста на конярче заедно с Роби Макнаб.

Роби беше година-две по-малък от Фъргъс, но беше едър почти колкото него и те бързо станаха неразделни приятели, освен когато се караха — което се случваше два-три пъти на ден — и тогава опитваха да се избият. След една кавга, която стигна до юмруци, ритници, търкаляне из бараката с млякото и разливането на канчета със сметана, Джейми пое контрола.

С мрачен и непреклонен вид, той ги хвана за вратовете и ги заведе в плевнята, където, предполагам, заряза скрупулите, които вероятно е имал по отношение на физическите наказания. Излезе от плевнята, тръскайки глава и закопчавайки колана си, и тръгна с Иън към Брох Морда. Момчетата се появиха малко по-късно, значително укротени и — обединени в страданието — отново най-добри приятели.

Всъщност бяха толкова кротки, че дори позволиха на малкия Джейми да се присламчи към тях. Когато погледнах в късната сутрин през прозореца, видях как тримата играят в двора с малка парцалена топка. Денят беше студен и мъглив и дъхът на момчетата излизаше на малки облачета, докато препускаха и крещяха.

— Ама какво хубаво здраво момченце си имаш — казах на Джени, която тъкмо ровеше из кошницата си за шев, за да намери копче. Вдигна очи, видя какво гледам и се усмихна.

— Да, Джейми е прекрасно дете. — Дойде при мен до прозореца и се вгледа в играта навън. — Одрал е кожата на баща си, но ще стане по-широк в раменете. Може би като чичо си, виж му краката. — Реших, че е права; малкият Джейми, почти на четири, още беше пухкав, но имаше дълги крака и малкото гръбче беше широко и мускулесто. Притежаваше дългите изящни кости на чичо си и създаваше същото впечатление като него — че е изграден от нещо по-здраво и по-жизнено от самата плът.

Гледах как детето подкача към топката, грабва я ловко и я хвърля достатъчно силно, за да прелети край главата на Роби Макнаб, който се спуска с викове след нея.

— По още нещо прилича на чичо си. Мисля, че и той е левичар.