Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Джени се изсмя изненадана, после се вгледа в мен и сините ѝ очи проблеснаха замислено, също като на брат ѝ.

— Това ли било? Ами веднъж се зачудих, като чух Дугал да говори за сина на Колъм, малкия Хамиш; стори ми се, че му е твърде мил, нищо че му е чичо.

— Ти си умница, Джени — казах аз. — Много си умна. На мен ми отне известно време да се досетя, а ги виждах всеки ден в продължение на месеци.

Тя сви скромно рамене, но на устните ѝ играеше усмивка.

— Ами, аз слушам — рече простичко. — Какво казват хората — и какво не казват. А хората говорят понякога всякакви ужасии. Е — тя откъсна със зъби конеца и изплю крайчето на дланта си — кажи ми за Лeox. Говорят, че е голям, но не чак колкото Боли или Килравок.

Работихме и разговаряхме цялата сутрин, след кърпенето се захванахме с навиване на прежда и накрая скроихме дрешка за Маги. Виковете на момчетата отвън престанаха и бяха заменени от тихи гласове и трополене в задната част на къщата, което подсказваше, че по-младите представители на силния пол са измръзнали и са влезли да тършуват в кухнята.

— Дали скоро ще завали сняг? — попита Джени. — Въздухът е влажен; видя ли мъглата над езерото тази сутрин?

Поклатих глава.

— Надявам се да не завали. На Джейми и Иън ще им е по-трудно да се върнат. — Селото Брох Морда беше на по-малко от десет мили от Лалиброх, но пътят минаваше през хълмове със стръмни, каменисти склонове и всъщност не беше по-широк от еленска пътечка.

Скоро след пладне наистина заваля и снежинките не спряха да се въртят дълго след мръкване.

— Ще трябва да останат в Брох Морда — каза Джени и вдигна глава да огледа облачното небе, което имаше снежно розово сияние. — Не се тревожи за тях. Ще намерят къде да нощуват. — Усмихна ми се успокояващо и дръпна капаците. По коридора долетя внезапен вой и тя събра полите на нощницата си с приглушено възклицание.

— Лека нощ, Клеър! — извика и хукна да изпълнява майчинските си задължения. — Сладки сънища.

Обикновено спях добре; въпреки студения и влажен климат къщата беше стабилно построена и пухените дюшеци бяха покрити с много юргани. Тази нощ обаче бях неспокойна без Джейми. Леглото ми изглеждаше огромно и студено, краката ми все изтръпваха.

Опитах да лежа по гръб с притиснати към гърдите ръце и затворени очи, да дишам дълбоко и да призовавам образа на Джейми. Ако можех да си го представя как диша дълбоко в мрака до мен, вероятно щях да заспя.

Силното кукуригане на петел ме изстреля от възглавницата, сякаш под леглото беше гръмнала пръчка динамит.

— Идиот! — извиках аз, цялата треперех от шока. Станах и открехнах капака. Вече не валеше сняг, но небето още бе покрито с бели облаци, от хоризонт до хоризонт. Петелът изкукурига отново в кокошарника под мен.

— Млъквай! Среднощ е, пернато копеле такова! — Дрезгавото кукуригане отекна в нощта, дете се разплака и чух гласа на Джени, която нареждаше нещо.

— Ах, ти! — заканих се на невидимия петел. — Дните ти са преброени. — Не получих отговор и след като изчаках малко, затворих капаците и пак си легнах.

Суматохата обаче наруши нишката на мислите ми. Вместо да започна друга, аз реших да се обърна навътре с надеждата, че това ще ме успокои достатъчно, за да заспя.

Получи се. Тъкмо се унасях, докато се бях фиксирала някъде около панкреаса, когато чух топуркането на малкия Джейми по коридора към стаята на майка му. Събуден от пълния си мехур, той рядко се сещаше да предприеме най-очевидното и слизаше по стълбите, за да потърси помощ.

Когато дойдох в Лалиброх, се питах дали няма да ми е трудно близо до Джени; дали няма да ѝ завиждам за плодовитостта. И вероятно щях, ако не бях свидетел каква е цената за това изобилно майчинство.

— До леглото ти има гърне, глупаче — долетя гневният ѝ глас, докато връщаше Джейми в леглото му. — Сигурно си стъпил в него по пътя насам. Защо не ти влиза в главата, че трябва да пикаеш там? Защо трябва да пикаеш в моето всяка божа нощ! — Гласът ѝ заглъхна, когато зави по стълбите, и аз се усмихнах, докато си представях криволиците на червата си.

Не завиждах на Джени по още една причина. Отначало се бях изплашила, че раждането на Фейт ме е увредило тежко, но този страх изчезна с допира на Раймон. Когато довърших прегледа на тялото си и усетих как гръбнакът ми се отпуска с приближаването на съня, усетих, че всичко там е наред. Беше станало веднъж, щеше да стане отново. Трябваше ми само време. И Джейми.

Стъпките на Джени забързаха по коридора в отговор на сънливия писък на Маги в другия край на къщата.