Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

— О, Господи! — сбърчи чело Джени. — Надявах се да не е, но май си права. — Поклати глава и въздъхна. — Господи, като се сетя колко се мъчи горкият Джейми заради това левичарство! Всички се опитваха да го излекуват, от родителите ми до учителя, но той беше упорит като пън и не поддаваше. Всички, освен бащата на Иън — добави тя след малко.

— Той не е смятал, че е грешно да си левичар? — попитах с любопитство. Съзнавах, че в тези времена левичарството в най-добрия случай се смяташе за лош късмет, а в най-лошия — за признак на обладаване от демони. Джейми пишеше, трудно, с дясната ръка, защото редовно беше ял бой в училище заради склонността си да пише с лявата.

Джени поклати глава, черните къдрици подскочиха под забрадката.

— Не, старият Джон Мъри беше особен човек. Казваше, че щом Господ е решил да даде на Джейми силна лява ръка, ще е грях да отхвърли този дар. Освен това много го биваше с меча, стария Джон, затова баща ми го послуша и позволи на Джейми да се учи да се бие с лявата ръка.

— Мислех, че Дугал Макензи е научил Джейми да се бие с лявата ръка. — Беше ми много интересно какво мисли Джени за чичо си Дугал.

Тя кимна, облиза края на конеца и го вдяна в иглата с едно бързо движение.

— Да, тъй беше, ама по-късно, когато Джейми порасна и отиде да чиракува там. Бащата на Иън го научи на първите удари. — Усмихна се, вгледана в ризата на скута ѝ. — Помня как старият Джон каза на Иън, че трябва да стои отдясно на Джейми, за да пази слабата страна на господаря си в битка. И той го направи — приемаха го много сериозно. Сигурно старият Джон е бил прав — добави и откъсна излишния конец. — След време вече никой не искаше да се бие с тях, дори момчетата Макнаб. Джейми и Иън бяха едри и славни бойци и когато застанеха рамо до рамо, нямаха равни дори срещу много хора.

Засмя се и прибра кичур коса зад ухото си.

— Погледай ги някой път, когато отиват заедно на нивите. Мисля, че дори не съзнават, че още го правят. Джейми винаги върви отляво, за да може Иън да е отдясно и да пази слабата му страна.

Джени се вгледа през прозореца, забравила за ризата. Сложи ръка на малката издутина на корема си.

— Надявам се да е момче — рече тя, загледана в тъмнокосия си син навън. — Левичар или не, всеки мъж има нужда от брат да му помага. — Видях, че се озърна към картината на стената, там един много малък Джейми стоеше между коленете на по-големия си брат Уили. И двамата бяха чипоноси и сериозни; Уили беше отпуснал покровителствено ръка на рамото му.

— Джейми е късметлия, че има Иън — казах аз.

Джени откъсна очи от портрета и примигна. Тя беше две години по-голяма от Джейми и три години по-малка от Уилям.

— Да, така е. Аз също — добави тихо и пак взе ризата.

Взех една детска ризка от кошницата за кърпене и я обърнах наопаки, за да зашия разпорения шеф под мишницата. Навън беше много студено за всички, освен за играта на малки момчета или за работата на мъжете, а тук беше топло и уютно; прозорците бързо се замъглиха и ни откъснаха от ледения свят.

— Като заговорихме за братя — казах, присвила очи, докато вдявах иглата, — като дете често ли виждаше Дугал и Колъм Макензи?

Тя поклати глава.

— Никога не съм виждала Колъм. Дугал е идвал един-два пъти тук, да доведе Джейми у дома за някой празник, но не мога да кажа, че го познавам добре. — Вдигна глава, скосените очи светеха от интерес. — Ти обаче ги познаваш. Кажи ми, какъв е Колъм Макензи? Винаги съм се чудила. Подочувала съм някои неща от гости, но моите родители никога не говореха за него. — Замълча и между веждите ѝ се появи бръчка. — Всъщност татко веднъж каза нещо за него. Беше точно след като Дугал си тръгна с Джейми. Татко се облягаше на оградата отвън и ги гледаше как се отдалечават, а аз излязох да махам на Джейми — много ми беше мъчно, като си отиваше, защото не знаех кога ще се върне. Та ние гледахме как превалят хълма и тогава татко се размърда, изсумтя и рече: „Господ да помага на Дугал Макензи, когато брат му умре.” После сякаш си спомни, че съм там, защото се обърна, усмихна ми се и добави: „Е, моме, какво има за вечеря?” — Тънките черни вежди, като изрисувани с четка, се вдигнаха в объркване. — Стори ми се странно, защото знаех — то кой не знае? — че Колъм е сакат и Дугал върши всичко вместо него: събира рентите, урежда спорове и води клана в битка, когато се наложи.

— Така е. Но… — Поколебах се, не знаех как да опиша тяхната странна симбиоза. — Най-добре да ти разкажа как веднъж ги чух да спорят и Колъм каза на Дугал: „Едно ще ти река, ако братята Макензи имаха само един чеп и един ум, то аз съм доволен от туй, дето ми се е паднало!”