Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Иън носеше дебелия том под мишница — Джени ми беше казала, че не припарвал до нивата с картофи без него, да не би случайно да му се изпречи някой щекотлив въпрос относно философията или техниката на отглеждането им, докато е там. Сега го разлисти, хвана го с една ръка и бръкна в спорана си за очилата. Те бяха на покойния му баща; малки стъклени кръгчета в телени рамки, които се слагаха в края на носа и го караха да прилича на много сериозен млад щъркел.

— Прибирането на реколтата трябва да стане при появата на първите зимни гъски — прочете той, погледна нагоре и присви очи над очилата към картофената нива, сякаш очакваше въпросната гъска да надигне глава сред браздите.

— Зимни гъски? — Джейми погледна смръщен в книгата над рамото му. — Що за гъски са това? Сиви гъски? Но тях ги виждаме през цялата година. Не може да са те.

Иън сви рамене.

— Може пък в Ирландия да ги виждат само зимъска или са някакви ирландски гъски, не като нашите.

Джейми изсумтя.

— Е, няма що, от голяма полза ни е. Нещо полезно не казва ли?

Иън прекара пръст по редовете, като мърдаше устни. Вече се беше събрала малка тълпа селяни, впечатлени от този нов подход в земеделието.

— Няма да копаем картофите, когато е мокро — информира ни Иън и Джейми изсумтя.

— Хм. Болест по картофите, вредители по картофите — нямаме вредители, за щастие — стъбла… хм, не, това е само за болест по стъблата. Болест по картофите — ще разберем дали я има, когато видим картофите. Семена, съхранение…

Нетърпелив, Джейми се извърна от Иън с ръце на кръста.

— Научно земеделие, а? — Вгледа се в тъмнозеленото поле. — Какво му е научното, като не казва кога са готови за ядене проклетите картофи?

Фъргъс, който се мотаеше зад него както винаги, вдигна глава от гъсеницата, която напредваше бавно по пръста му, и попита:

— Защо не изкопаете един да проверите?

Джейми се втренчи в него, отвори уста, но не издаде и звук. Млъкна, погали го по главата и взе лопатата, която бе опряна на оградата.

Селяните, които бяха помагали да се сади и копае нивата под ръководството на Иън — и на сър Уолтър — се скупчиха около него, за да видят резултата от труда си.

Джейми избра една голямо цъфнало растение в края на нивата и заби внимателно лопатата близо до корените. Видимо стаи дъх, настъпи лопатата и натисна. Тя се плъзна бавно във влажната кафява пръст.

Аз също бях стаила дъх. На този експеримент беше заложено много повече от репутацията на сър Уолтър О’Брайън Райли. И моята, между другото.

Джейми и Иън твърдяха, че реколтата от ечемик тази година е по-бедна от обичайното, макар че щеше да е достатъчна за хората от Лалиброх. Още една лоша година обаче щеше да изпразни оскъдните им запаси. За шотландско имение, Лалиброх беше проспериращо; но само в сравнение с другите стопанства на планинците. Успешното отглеждане на картофи щеше да осигури прехраната на хората от Лалиброх поне следващите две години.

Джейми натисна дръжката на лопатата. Земята около растението се напука и то внезапно изскочи нагоре и разкри изобилието си.

Зрителите ахнаха колективно при вида на безбройните кафяви топчета, увиснали на корените на растението. С Иън паднахме на колене в пръстта и започнахме да ровим за откъснати от лопатата картофи.

— Получи се! — не спираше да повтаря Иън, който вадеше картоф след картоф от земята. — Вижте ги само! Колко са големи!

— Да, вижте този! — възкликнах радостно и вдигнах един колкото двата ми юмрука.

Накрая напълнихме кошница с продукцията от мостреното растение: вероятно десетина едри картофа, около двайсет и пет колкото юмрук и още много малки — като топки за голф.

— Какво мислиш? — попита Джейми, оглеждайки колекцията. — Да оставим ли другите, че малките да пораснат още, или да ги извадим сега, преди да е застудяло?

Иън посегна разсеяно към очилата си, но си спомни, че сър Уолтър е останал зад оградата, забравен в суматохата. Поклати глава.

— Не, в книгата пише да запазим дребните за картофи за Следващата година. Ще ни трябват много. — Ухили ми се с облекчение, правата кестенява коса висеше на челото му. Лицето му беше изцапано с пръст.

Една жена се наведе над кошницата да огледа съдържанието ѝ. Посегна колебливо и побутна един картоф.

— Викате, ще ги ядете? — Вдигна скептично вежди. — Ама не знам как ще ги смелите на брашно или трици.

— Май не се мелят, госпожо Мъри — обясни любезно Джейми.

— О, тъй ли? — Жената огледа кошницата с присвити очи. — Какво ще ги правите тогаз?