Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Джейми погледна замислено хълма зад нас.

— Ще трябва да я довършим и покрием тази нощ. Ще завали преди зазоряване.

Обърнах се да видя накъде гледа. На склона имаше само трева и няколко дървета, както и гранитните скули, които се подаваха през тях.

— Как разбра, по дяволите?

Той се усмихна, посочи с брадичка хълма.

— Виждаш ли онзи малък дъб? А ясена до него?

Озърнах се към дърветата.

— Да, защо?

— Листата, сасенак. Виж как и двете дървета изглеждат по-светли от обичайно. Когато въздухът е влажен, листата на дъба и на ясена се обръщат и се вижда долната им страна. Цялото дърво изглежда с няколко нюанса по-светло.

— Предполагам — съгласих се със съмнение. — Ако изобщо си наясно какъв е обичайният цвят на дървото.

Джейми се засмя и ме хвана за ръка.

— Може да нямам уши за музика, сасенак, но имам очи на главата. Виждал съм тези дървета сигурно десет хиляди пъти, и то във всякакво време.

До къщата имаше още път и ние го изминахме в мълчание, наслаждавахме се на топлината на следобедното слънце по гърбовете ни. Подуших въздуха и си помислих, че Джейми вероятно е прав за идващия дъжд. Всички аромати на есента се бяха засилили — от силната миризма на борова смола до прашния дъх на зрели класове. Казах си, че трябва да се уча; да се настроя към ритмите, гледките и миризмите на Лалиброх. Може би с времето щях да ги опозная добре като Джейми. Стиснах за миг ръката му и усетих с удоволствие как отвърна.

— Липсва ли ти Франция, сасенак? — попита ме внезапно.

— Не — сепнах се аз. — Защо?

Сви рамене, не ме поглеждаше.

— Просто си помислих, като те видях да слизаш с кошницата по хълма, колко си хубава с огряна от слънцето коса. Сякаш си отраснала тук като една от фиданките, сякаш си част от това място. После ми хрумна, че за теб Лалиброх сигурно е доста скучен. Тук няма светски живот като във Франция; няма и интересна работа като в болницата. — Погледна ме смутено. — Май се притеснявам да не се отегчиш тук… след време.

Помълчах, преди да отговоря, макар че вече бях мислила за това.

— След време… — казах предпазливо. — Джейми, през живота си съм видяла много неща и много места. Там, откъдето идвам, има неща, които понякога ми липсват. Като да се кача пак в лондонски автобус или да вдигна телефона и да поговоря с някого от много далеч. Бих искала да завъртя кранчето и да потече топла вода, а не да я нося от кладенеца и да я топля в казан. Всичко това много би ми харесало — но не се нуждая от него. А колкото до светския живот, аз не го исках още тогава. Хубавите дрехи наистина ми харесват, но клюките и сплетните, тревогите, глупавите приеми и правилата, които вървят с тях… не. Искам да живея както искам и да говоря каквото мисля.

Той се засмя и аз пак стиснах ръката му.

— Колкото до работата… тук също имам работа. — Погледнах към кошницата с билки и лекарства. — Пак мога да съм полезна. А когато ми домъчнее за майка Хилдегард или за другите ми приятели… е, не е бързо като телефона, но винаги мога да им пиша.

Спрях и го погледнах. Слънцето залязваше, светлината позлатяваше едната страна на лицето му и силните скули изпъкваха.

— Джейми… аз искам само да съм с теб. Нищо друго.

Той постоя така, после се наведе и ме целуна нежно по челото.

— Странно — казах, когато превалихме билото на последния нисък хълм. — Аз се чудех същото, но за теб. Дали си щастлив тук след всичко, което вършеше във Франция.

Той се усмихна полупечално и погледна към къщата. Трите етажа бял камък сияеха в златно и кехлибарено на залеза.

— Това е домът ми, сасенак. Това е моето място.

Докоснах го нежно по ръката.

— Имаш предвид, че си роден за това?

Той пое дълбоко дъх и сложи ръка на дървените перила, които отделяха нивите от двора на къщата.

— Всъщност не съм роден за това. По право се полага на Уили, ако беше оживял. Предполагам, че аз щях да стана войник или търговец като Джаред.

Уили, по-големият брат на Джейми, беше умрял от едра шарка на единайсет години и така неговото шестгодишно братче бе станало наследник на Лалиброх.

Джейми сви леко рамене, сякаш ризата му стягаше. Правеше го, когато беше смутен или несигурен; не бях виждала този тик от месеци.

— Но Уили умря и сега аз съм господарят. — Озърна се към мен малко свенливо, посегна в спорана си и извади нещо. Малката дървена змия, която Уили беше издялкал за него като подарък за рождения му ден. Беше извила глава, сякаш изненадана да види опашката си.