Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Джейми погали малкото змийче. Дървото беше лъскаво и потъмняло от времето, а извивките сияеха като люспи.

— Аз говоря понякога с Уили в главата си — каза Джейми. Наклони змията на дланта си. — Ако беше жив, братко, и ти беше господар, така ли щеше да постъпиш, или щеше да намериш по-добър начин? — Погледна ме, леко изчервен. — Глупаво ли е?

— Не. — Докоснах гладката глава на змията. Птица се обади някъде в полето — тънък, чист като кристал зов.

— Аз правя същото — казах тихо след малко. — С чичо Ламб. И с родителите си. Особено с мама. — Аз… не мислех често за нея, когато бях малка, само от време на време, и си представях, че е мека и топла, с красив глас. А когато бях болна след… Фейт… понякога си представях, че тя е при мен. — Заля ме вълна от скръб при спомена за загубеното наскоро и много отдавна.

Джейми докосна нежно лицето ми, избърса сълзата, която се образуваше в ъгълчето на окото ми, но още не беше капнала.

— Понякога си мисля, че мъртвите ни обичат така, както ние обичаме тях — каза той тихо. — Ела, сасенак. Да повървим още малко; има време преди вечеря.

Хванах го под ръка и тръгнахме съвсем бавно покрай оградата. Сухата трева свистеше около полите ми.

— Знам за какво говориш, сасенак. Понякога чувам гласа на баща си в плевнята или на полето. Почти не мисля за него, но изведнъж извръщам глава, сякаш съм го чул някъде навън как се смее или е зад мен и успокоява кон.

Засмя се и кимна към края на пасището пред нас.

— Цяло чудо е, че никога не съм го чувал тук.

Мястото изглеждаше съвсем незначително, каменна ограда с дървена порта покрай пътя.

— Така ли? Той какво казваше тук?

— Обикновено „Ако си свършил с приказките, Джейми, обърни се и се наведи.”

Засмяхме се и спряхме до оградата. Наведох се да огледам дървото.

— Значи тук те пердашеха? Не виждам следи от зъби.

— Е, не беше чак толкова страшно — засмя се той. Прокара с обич ръка по старото дърво. — Но понякога ни се набиваха трески под ноктите, на мен и на Иън. После се качвахме в къщата и госпожа Крук или Джени ни ги вадеха, като не спираха да ни се карат.

Озърна се към имението, където вече всички прозорци светеха в спускащата се нощ. Тъмни силуети се мяркаха зад прозорците. Иън спря за миг и фигурата му се очерта на светлината, сякаш призован от спомените на Джейми. После дръпна завесите и прозорецът помътня.

— Винаги исках да съм Иън — каза Джейми, още вгледан в къщата. — Защото, като ни хванеха, хвърлях вината върху него.

— Че да не бият само теб?

— Донякъде. Не се чувствах чак толкова виновен, когато бяхме двамата. Но винаги можех да разчитам на него, че ще покрещи хубаво.

— Искаш да кажеш, че е плакал?

— Ами, да. Винаги виеше като заклан и знаех, че го прави, за да не ме е срам, че и аз рева. — Беше твърде тъмно, за да виждам лицето му, но пак долових свиването на рамене от смущение или неудобство. — Все се опитвах да не плача, разбира се, но невинаги успявах. Щом тате решеше, че заслужавам пердах, се стараеше да си свърши добре работата. А бащата на Иън имаше ръка като дървесен ствол.

— Знаеш ли? — казах аз и погледнах към къщата. — Не разбирам защо баща ти те е пердашил тук? В къщата има достатъчно място… или в плевнята.

Джейми помълча и пак сви рамене.

— Не съм го питал, но предполагам, че е като с краля на Франция.

— Моля? — Това ме сепна.

— Ами не знам — отвърна сухо — какво е да те мият, обличат и да се изхождаш пред хората, но мога ти кажа, че е много унизително да стоиш там и да обясняваш на хората на баща си какво толкоз си направил, че са те набили.

— Предполагам — съчувствието ми беше примесено с порив да се засмея. — Защото си щял да станеш господар, така ли? Затова ли го е правил тук?

— Сигурно. Да видят хората, че разбирам какво е справедливост — поне откъм единия ѝ край.

Hивата беше разорана на обичайните дълбоки бразди. Те се издигаха чак до коляно и човек можеше да върви по тях и да хвърля семена по билото до него. Така се сееше ечемик и овес и не сметнаха за нужно да променят технологията при картофите.

— Пише на „хълмове” — рече Иън, загледан в зеленото картофено поле, — но май и браздите свършиха работа. Явно трябва да е на хълмове, че да не изгният растенията от твърде много вода.

— Може и така да е — съгласи се Джейми. — Отгоре изглежда добре. А човекът казва ли кога да ги изкопаем?

Натоварен да отглежда картофи на земя, която не е виждала картоф, Иън беше действал методично и разумно. Изпрати човек в Единбург не само за семена, но и за книга по въпроса. А именно, „Научен трактат по земеделие” от сър Уолтър О’Брайън Райли с малък раздел, посветен на отглеждането на картофи, както се практикуваше в Ирландия.