Диана Габалдон - В капана на времето - том 2

Този скитнически живот продължи и с Франк, макар и на територията на университетите, тъй като историците провеждат своите разкопки предимно зад техните стени. Затова, когато дойде войната през 1939 година, аз не я посрещнах така изплашена като останалите.

Преместих се от апартамента под наем в общежитието на сестрите в болницата в Пембрук, оттам в лазарета във Франция, после отново в Пембрук преди края на войната. Последваха кратки месеци с Франк, преди да заминем за Шотландия, за да се намерим отново. Само за да се изгубим завинаги, защото аз пристъпих в каменния кръг, през лудостта, и излязох от другата страна — в миналото, което сега беше мое настояще.

Затова ми беше странно, и прекрасно, да се будя в спалнята на горния етаж на Лалиброх до Джейми и да осъзнавам, докато гледам как зората докосва спящото му лице, че се е родил в това легло. Беше чувал шумовете на къщата — от проскърцването на задното стълбище под краката на ранобудна прислужница до барабаненето на дъжда по плочите на покрива — хиляди пъти, толкова често, че вече не ги забелязваше. За разлика от мен.

Майка му, Елън, беше посадила късно цъфтящи рози до вратата. Ароматът им още облъхваше стените на къщата и влизаше през прозореца. Сякаш тя самата посягаше вътре, за да го докосне. Да докосне и мен, за добре дошла.

Отвъд самата къща се простираше Лалиброх — полета, плевни, село и чифлици. Той беше ловил риба в потока, който се спускаше от хълмовете, беше се катерил по дъбовете и високите лиственици, които после се оказваха в огнището. Това беше неговото място.

Той също беше живял сред несигурност и промяна. Арестът и бягството; животът на наемник. Пак арест, затворничество и мъчения, после изгнаничество, което бе свършило едва наскоро. Все пак бе живял тук през първите си четиринайсет години и дори когато са го отпратили, както повелява обичаят, да чиракува две години при вуйчо си, Дугал Макензи, той е съзнавал, че това е част от съзряването му и някой ден ще се върне, за да заживее завинаги на своята земя, да се грижи за хората и имението и да стане част от по-голям организъм.

Но бяха последвали събития и приключения извън границите на Лалиброх, дори извън скалистите брегове на Шотландия. Джейми беше говорил с крале, беше нарушавал закони, беше търгувал, беше видял приключения, жестокост и магия. Дали сега тази съдба щеше да му е достатъчна?

Докато слизах от хълма, го видях долу. Наместваше камъните в пролука в оградата около една от по-малките ниви. До него на земята лежаха два заека, изкормени, но още неодрани.

— Дом за моряка е морето, а за ловеца — зелените хълмове — цитирах аз, щом застанах усмихната до него.

Той се усмихна в отговор и избърса потта от челото си, после се престори, че потреперва.

— Не споменавай морето пред мен, сасенак. Тази сутрин видях две хлапета да пускат парчета дърво във вира и едва не си повърнах закуската.

Засмях се.

— Значи нямаш желание да се върнеш във Франция?

— Господи, не! Дори заради брендито. — Стовари още един камък на стената и го нагласи добре. — В къщата ли се връщаш?

— Да. Искаш ли да отнеса зайците?

Поклати глава и се наведе да ги вземе.

— Няма нужда и аз се връщам. Иън иска да му помогна с новия зимник за картофите.

Първата реколта картофи, засявана някога в Лалиброх, се очакваше след няколко дни и — съгласно моя плах и аматьорски съвет — вече копаеха нов зимник за тях до къщата. Обземаха ме смесени чувства всеки път щом погледнех полето с картофите. От една страна, бях горда с плъзналите едри стъбла по нея. От друга, изпитвах почти паника при мисълта, че шейсет семейства ще зависят от онова, което лежи под тези стъбла, за да изкарат зимата. Именно заради мой съвет — даден прибързано преди година — бяха засели нива с картофи, култура почти непозната сред планинците.

Аз обаче знаех, че след известно време картофите ще се превърнат във важен източник на препитание за тях, защото не бяха така уязвими от лошото време като овеса и ечемика. Но нещо научено от учебник по география едва ли беше достатъчно основание да поемеш отговорност за живота на толкова хора.

Питах се дали с времето става по-лесно да поемаш риск за чужда сметка. Джейми го правеше постоянно и управляваше имението и хората в него все едно е роден за това. Но, разбира се, той беше роден за това.

— Нима зимникът е вече готов?

— О, да. Иън поръча да направят вратите, а ямата е почти изкопана. Обаче в задната част почвата е по-мека и дървеният му крак потъва. — Иън се справяше чудесно с протезата на десния си крак, но понякога се случваха подобни неудобства.